автор: sradev

Откакто Го няма, всяка година отивам при родителите му. На две крачки са - в съседния блок живеят, а три дни се подготвям за срещата с тях. За Него си говориме и мъката избликва пак.

Нея година случих ден. Преображене беше, но и точно деня на златната им сватба. Приготвили масата като за гости, ама само аз бях. Може би и други щяха да дойдат по-късно. Беше нещо като обедно време, а те гостите в София са обикновено следобедни. И се обади зетя му - мъжа на внучката им. Китаец. Оттатък океана се обади да им честити празника и да извини внучката, че е на работа и не може да ги поздрави в този момент. Говореха на български, той беше го научил езика. Правнуците са добре. Живота тече.

Покрай едната сватба стана въпроса и за другата. На внучката. Бяха отишли там, но до сватбата не стигнали. Покрай леглото Му останали. А денят суров, студен, зимен. Локвите замръзнали, виелица затрупала пътищата. Добре, че Краси бил, та да отведе жена му, младоженката и сестра й на сватбата. В друг град на 200 километра по на север. Но те не били там, останали до леглото Му. И той обещал, че няма да умре него ден. И удържал на обещанието си - умрял след два дни. Пак бил Краси наблизо, пак помогнал.

А зетя - той е добър човек. Казаха ми колеги, които са се виждали и говорили със зетя - има Неговите знания, интелект, мисъл, култура. Като, че ли с Него говориш.