автор: Dimi

Небето като бяла монахиня
завива островърхи рамене,
пристяга пелерината мъглива
да скрие оголялата си гръд.
Във късен час, несмислен за отшелник,
целува позлатения си кръст
във лунен медальон и, снежночела,
напуска манастирския живот.
Какво е вън, едва ли е наясно,
отвсякъде посрещат я ръце
на хиляди, останали без мантии
и тя разделя своята със тях.
Как светват отведнъж и заблестяват,
облечени във смокинг от солей,
а тя по роба тръгва непозната,
към онзи град, неоново изгрял.
До скоро черна, тази нощ осъмва.
от стъпките й в босите нозе,
оставила си бе сама обувките
на тези, дето нямат и една,
защото мислеше - градът е близо,
нозете си ще сгрее в някой дом,
но докато пристигне даже ризата
превръща се в завивка и подслон.
Объркана от снежната си голост,
момичешки прикрива се с ръце,
разбрала в този миг, че е виновна,
а, всъщност, бе раздадено небе!