автор: Rogue

Накрая оставаш само ти и изборът, който трябва да направиш.
1.Другата половина

Вятърът зави подигравателно, плъзна се по улицата и се впусна във вихрен танц с нападалите листа, обичайните боклуци и миризмите. Лекият дъжд, който повече приличаше на ръмеж, правеше ходенето опасно, във въздуха се смесваше свежият му аромат и бензиновите пари, както и онзи лек дъх на обещание за зима, който го има само в късанта есен.
Бях се скрила горе долу в подлеза на спирката и чаках... чаках да дойде транспортът ми, със смътното усещане, че ако бях тръгнала пеша, няй-вероятно вече да съм вкъщи и да пия чай.
Е, всяко обещество си има своите дребни наказания, при нас май е транспортът.
Спирката не беше особено добро укритие от слабият, пръскащ дъжд, ала май и подлеза не беше по-добър като избор.
Изругах цветисто наум и изкачих последните десетина каменни, понапукани от времето стъпала и се облегнах на ронливия камък.
Беше вечер... и не точно. Онзи магически момент между залеза и отиващият си ден.
Светлините на града бяха запалени, колите блестяха като коледна украса и фаровете им се отразяваха в мокрият асфалт, а сфетофарите превръщаха дъждовната завеса във вълшебно пъстро покривало.
Как може градът да изглежда такава дупка и като съновидение (май кошмар с отсенки на бълнуване) едновременно?
Незнам...
И хората са други, стъпват като на пръсти, около тях се носи пъстра аура, сякаш всеки е размесил цветен пясък и го е разпръснал около себе си, а споменът още стои.
Плясъкът на крилете в нощта, многото ята птици, които отлитат... сякаш с тях си отиват тревогите и притесненията... ала заедно с тях тръгва занасам и едно обещание, обещание за нещо ново, което рано или късно ще се случи.
Нещо съм във философско настроение... всяка есен е така. През 10 месеца от годината съм спокойна, уравновесена, трезвомислеща , а през тези месец и половина се превръщам в... завеяна мечтателка-тире-философка-тире-романтичка. Май е от бензиновите изпарения.
Може би изкуфявам? Не, нямам как да е това, на 17 съм.
Незнам какво искам... искам да пътувам, да тичам, да се махна оттук, да се огледам, около себе си и в себе си. Но не мога, поне не тази година.
Тази година завършвам, а една завършваща няма възможност да се шматка на автостоп из страната.
А така... така искам да ида там. Хм, не знам кое е това там, но искам.
Мм, дали хората наистина не знаят какво искат или това се отнася само до женската половина? Или само до мен?
Силно дрънчене прекъсна мислите ми, в косата ми блестяха като скъпоценни камъни капки дъжд, а трамваят с тупуркане, скърцане и дрънчене спря на спирката.
Беше един от онези жълти стари трамвай, които наричат "народни".
човек почти очаква през прозореца да го зяпнат няколко пионерчета.
Беше стар и препатил трамвай, жълтата боя на места се беше олющила и за да я скрият бяха намацали някаква друга ярко-жълта, някоя фирма бе платила, за да го оплепят с реламата й. Приличше на стара примадона, която не иска да слезне от сцената, а вече отдавна е паднала завесата.
Хукнах под дъжда към него и успях да се кача тъкмо преди да затворят вратите. На спирката бях само аз и явно на ватмана не му се чакаше.
Седнах на най-близката седалка и се загледах през прозореца. Една баба, от съвесткият тип: със забрадка и всичко, се приближи към мен. Аз веднага станах да й остстъпя. Тя сякаш се намуси, че й направих място и я оставих без възможност да мрънка, колко сме лоши и гадни, и така нататък, като поколение.
Почти чувах мислите й. "Какво поколение... как може да се държат така, вече на нищо не ги учат ни в училище, нито в къщи. И как може да се обличат така? Изглеждат еднакви, не знаеш женско ли е, мъжко ли е, с тези отрязани коси... или с онези ужасни поли, как може майките им да ги пускат така по улицата?"
Усмихнах се и усуках кичур от късата си коса на пръста, с което си спечелих укоризнен поглед.
Загледах се в краката си.
Кецовете ми пропускаха, така че най-вероятно като се прибера щях да съм с модно-цветни чорапи.
Светлите ми дънки също бяха пострадали, някакво незнайно петно се мъдреше на джоба ми, най-вероятно... ами да, маркера, който бях прибрала "за малко" в джоба се беше разкапал.
Поне суичъра се беше разминал. Дебел, бяло-син с голяма риберна кост на него, той ми беше любимата дреха.
Пак се загледах в бързо минаващите край мен дървета, коли и какафонията от превозните средства и пешеходците.
Не мога така... не мога повече да стоя на едно място.. искам да сляза.... искам да се махна оттук...
сега!!!!!!

Трамваят спря рязко и аз изхвърчах като тапа от бутилка, мисля, че блъснах някой на стълбичката, но не съм съвсем сигурна, затичах се през шосето, а въздухът се изпълни в викове, псувни, клаксони и набити спирачки. Залитнах, хлъзгайки се в една локва, но продължих да тичам, чантата ме удряше равномерно в гърба, но не ми пукаше, знаех къде отивам. Парка "Възрождение" се тъмнееше пред мен.
А аз просто тичах и тичах и тичах...
Как може досега да не съм знаела какво искам, как?
**********************************************
Беше твърде рано. Слънцето още дори не беше тръгнало да изгрява, въздухът беше студен, лека мъгла се кълбеше, превръщайки по-далечните предмети и меща в странна архитектура и сякаш нарисувани.
шумът на колите беше едва-едва, беше онзи час, в който купонджийте заспиваха, а работещите си открадваха последните мигове сън, преди да станат и да се насочат пипнешком към банята.
"Възрождение" е хубав парк. С добре поддържани алеи, с хубава трева, гладко окосена и свежа, макар сега да бе покрита с нападали листа и да бе ппожълтяла, а сланата да я превръщаше в странна ледена склуптура.
Мъглата обвиваше дърветата в любовна прегръдка, кристализираше се кората и потичаше по ствола, сякаш дърветата плачеха.
Една фигура внезапно се появи от мъглата, сякаш от нищото.
Беше млада жена, на около двадесет, двадесет и три години. Изглеждаше симпатична, беше с официални дрехи, сако и служебно картонче, закачено на врата й.
Походката й беше пъргава, оглеждаше се твърде подозрително, а очите й сякаш опипваха всеки предмет, който забележеха.
Беше с дълга кместенява коса, която бе сплетена на дебела плитка, в ръката си държеше фотоапарат, а зад нея се маттериализираха още хора. Едра жена в широко лице и разделечени сини очи и дълга черна коса, от нея лъхаше на положителност, напомняше на нечия добра леля, зад нея пристъпваше спокойно младо момиче, може би тъкмо завършила с червени коси о големи очи, които се взираха странно, твърде стари очи, за толкова младо лице.
Момичето заобикли едно дърво, след което тихо извика.
-Далия, Ана, тук е.
Едрата чернкоса жена, която бяха нарекли Далия се върна, стъпваше необичайно пъргаво, за толкова едър човек, на краката й имаше хубави обувки, тип-мокасини. широки удобни пнаталони бпвиваха краката й, а официално сако завършваше тоалета й.
Ана кимна и заобиколи по пътеката, след което набра номер на мобилният си телефон.
-Идвайте, намерихме я.
Пътеката, по която вървеше рязко свършваше, малко по-нагоре и наляво имаше малко, своеобразно хлъмче, малко по-назад се виждаше някакъв пъстър куп.
Когато се приближи се оказаха дрехи. Кецове в небесно-синьо, прилежно поставени в тях бели чорапи, с няколко сини петна по тях. Изтъркани сини джинси, дебел, плътеб суичър, също син, тънка черна блузка и сутиен. До тях беше сложена зелена чанта с едно рамо.
Ана се наведе, сложи си ръкавиците и бръкна в чантата.
Там имаше учебници, лична карта и малък телефон.
На екранчето блесттеше напомняне за среща и три пропунсати разговора и четири съобщения.
Документите се оказаха на Лидия Корфиенко, на 17 г. жител на столицата, учаща в езикова гимназия. От снимката гледаше леко усмиханто момиче с невероятно сини очи и къса кестенява коса, изглеждаше жива, енергична и умна.
Анна погледна към завоят до хълмчето.
Стана, отупа коленете си и се приближи, покрай нея премина дребната девйка с неопределена възраст, очите й блестяха и изглеждаше твърде пребеледняла.
-Добре ли си Олга?
-Нищо ми няма... само... сле дмалко ще съм по-добре. Олга взе фотоапарата от Анна и отиде към дрехите да направи необходимите снимки.
Горе до хълма вече щъкаха оперативните работници, вездесъщата жълта лента бе опъната, почвечето изглеждаха бледи и млади, общото между всичките и мъже и жени, беше дългата коса.
Делия седеше и оглеждаше някаква странна фигура в тревата пред себе си.
Анна погледна и разбра защо на Олга й беше прилошало.
Тялото на земята изглеждаше като извадено от евтин филм на ужасите.
Главата сякаш бе птича, ала очите бяха човешки, устните бяха разтеглени до неузнаваемост и наподобяваха недовършен клюн, зъбите ги нямаше, имаше някаква странна каша.
Вратът бе странно извит, сякап пречупен, ръцете изглеждаха, сякаш някой ги бе усукал няколко пъти , а странните перца, която се появявах тук таме по кожата, подобна на пилешка бяха някак хлъзгави.
Гърбът бе зивит в дъга, невероятна болка бе накарала създанието да изрови пръстта около себе си, краката ги нямаше, на тяхно място имаше странни чукани, сякаш направени от пластелин, с нещо като птичи нокти накрая.
-Несъстояла се метаморфоза. Не са й стигнали силите, за да довърши, предала се е на средата.-промърмори тихо Анна. Това беше единственият и странен епитраф за вече не-човешкото същество на земята.
Жената откачи от колана малка записваща машинка и зпаочна да записва показателите: ме, години, пол, раса, местоположение, превръщенска форма.
чу се пращене в храстите и Олга се появи, изглеждаше далеч по-нормално сега, ала очите й блестяха странно.
-Не разбирам, как така не е успяла да се превърне? Не е била дете, какво е станало?
Далия наколни глава и записа нещо в папката в ръцете си.
-Било е първото й превръщане, виждаш ли перцата по ръцете й? А ноктите на краката й? Много късно, за първи път на превръщане, но да...
-А как не сме я засекли? Нали с това се знимават по цял ден онези от отдела? Само топлят задници.-гласът на Олга се снижи до съскане.
-Не си съвсем права, те си вършат работата, само че това е твърде голям град, за да може да се засече всеки, а виж, че това момиче явно не е била особено силна, за да се стигне до превръщане чак сега.
-Това ли ще кажем на родителите й? че не е била одстатъчно силна.
-Не... незнам какво ще се каже на родителите, може че е получила сърдечен удар... не, твърде е млада. За това ще се погрижат хората, ние трябва сега да си свърим рабоатат и да я върнем в началната форма.
Анна се изправи и се завъртя към двете жени.
-Тук нещо не е наред. Уж е била сама, а виж какво намерих.
Тя протегна пликчето, в което имаше дълъг, изскрящо рус косъм.
-Някоя съученичка?-предположи Олга.
-Не... тук са замесени и други, ще трябва да я отнесем в лабораторията за по-пълен анализ.Но първо...
Трите жени се изправиха и застанаха около трупа.
Останалите от екипа бяха приключили и се изнесоха бързо.
Анна събра ръце и замърмори тихо.
Олга изтегли един косъм от косата си и започна да го наплита, като мърмореше, Далия просто гледаше Лидия, без да се помръдне.
Сякаш лека мараня покри тялото, запълзя по него.
Очите се върнаха на мястото си, ръцете се изправиха и отпуснаха, гърбът възвърна първоначалната си форма, краката загубиха птичият вид и станаха нормални, обикновенни крака.
На земята лежеше обикновенно, голо момиче с широко отворени сини очи, вперени в небето... небето, което не бе успяла да достигне.
Олга се наведе и затвори очите.
-Да вървим в лабораторията... трябва да разберем защо не е успяла да се превърне. Дължим го на паметта й.
Далия погледна Олга и замлъча. Беше нова, пълна с идеали и надежди, свежа, нежна... незапозната с живота.
Колко такива гледки щеше да види, колко близки да загуби... колко мръсотия да полепне по нея. Няма как, това бе единственият начин да пораснеш, да се научиш и да разбереш.
-Как ми се иска понякога да не беше всичко толкова сложно-измърмори съвсем тихо тя..
(ще се продължава...)