автор: Sladkata_Rosi

Сипе се тихо първият сняг... Първият, украсил короните на дърветата и дарил с ледена усмивка малкото ми село. Гиздавите къщурки весело се оглеждат в своите чистички и нови одежди, а прозорците им греят като светли звездички сред бялото. Баба и дядо вървят...
Ръка за ръка, така, както са се водили на младини... Сега обаче е различно - старостта ги принуждава да се държат един за друг. Все така усмихнати, и все така обичащи се.
Малко рошаво кученце припка до тях и весело се бори със снежните преспи. Едно от трите палета, които те гледат в големият си, винаги подреден двор. За дядо двора е много важен - той е неговото лице за пред селото. Баба пък много държи на цветята си - нали комшийките трябва да й завиждат за тях.
Преди да излязат, дядо се разрови из всички шкафове. Търсеше си калпака.
- Кольо, всичко ще разхвърлиш, после пак трябва да подреждам след теб - врънкаше го баба.
- Това си е моят калпак! - мърмореше дядо - Мога да си го търся винаги, когато искам да го нося. Искам си моят калпак, да си го сложа и да те изведа на разходка из селото. И къде е онази снимка, която имам, на младини, с хубавата военна униформа!
- Пусто ти опустяло - разфуча се баба - пак се вдетини на дърти години! Къде да ти търся сега снимките! - И се отправи към вторият етаж на селската къща да дири въпросната снимка.
Дядо си намери калпака. Доволен го нахлупи на главата си и се усмихна под мустак. Вярно, мустака му го нямаше, защото той старателно се бръснеше всяка сутрин пред едно счупено старо огледало, но тази усмивка му отиваше.
- Къде отиде баба ти? - попита ме той.
- Горе, да ти търси снимката.
- Ох, старата симфония, къде е тръгнала да се качва по тези стълби, нали я болят краката, едва ходи с бастуна! Ще вземе да се подхлъзне... - промълви дядо, а в очите му заблестяха сълзи, мъчно му стана за баба. Изправи се и отиде да я търси.
След малко се появиха двамата, усмихнати.
- Ето, виж какъв беше хубав дядо ти като млад, най-личният ерген в цялата бургаска околия. - подава ми снимката баба. Поглеждам старата черно-бяла фотография. Оттам ми се усмихва чаровен, къдрокос младеж във военна униформа.
- Да - потвърждава дядо - бях много хубав, всички моми тичаха подир мен, ама баба ти ми открадна сърцето.
Двамата усмихнато се поглеждат. Но бързо се окопитват.
- Хайде мърморано, взимай си бастуна и да тръгваме.
- Ти пък си сложи ботушите, по-бързо, да не си изтърве детето автобуса заради теб. Стига се мота!
Продължават да си мърморят. Излизат на пътя, и застават пред входната врата - готови за фотография. Снимам ги пред побелялата им от натрупания сняг къща. През коминчето се извива сивкавият дим от старата им дървена печка. Двамата се хващат под ръка и засмени до ушите, се побутват един друг. Дядо е накривил калпака, а баба е боднала китка здравец в косите. Зима е сега, цветята в градината са заспали.
Тръгват по улицата, снегът тихо се сипе в косите им. Отиват на пазар, да купят подаръци за мама, че нали ще й ходя на гости за Коледа. Вятърът играе в клоните на дърветата, които протягат пръсти към небето да докоснат далечното слънце. Баба потраква с бастунчето, а дядо кротко я крепи, да не се подхлъзне. Изчезват сред бялото... Ръка за ръка.