автор: sradev

Обичам света. Винаги съм го обичала.


Пътувах често по света. Имах много приятели в различни страни. Мога да се мотая по градовете, планините, реките и равнините с месеци. И никога няма да се наситя на гледките, хората, природата. Такава съм си по природа.

Преди десетина години светът се разтресе. Беше времето на Големите промени. Помните ги, нали? Бяхме стреснати, уплашени, слънцето започна да попримигва на парцали, разбягахте се, всеки се опита да се скрие в своята черупка. Изгубихме тогава много от онова, което беше наше ежедневие и което считахме за вечно. В кратко време ме напустнаха родителите - първо баща ми, после майка ми. Изгибих работата си. Верно, че не я обичах много, но някак си бях свикнала с нея. Работа като работа, но и някаква заплатица. Колегите, колежките, познатите, приятелите се разпиляха, всеки се зае да спасява остатъците от себе си в набързо завързан сал от няколко тук-таме останали парчета минало. Опитвахме се да отплуваме към Онова островче.

Островчетата се оказаха миражи, както обикновено се случва. Но тогава не мислехме така. В същност търсехме някаква земя, парче сухо място в придошлото блато, за да можем отново да се втвърдим.

А аз, след смъртта на майка ми, останах сама. Без работа, без пари, в празни къщи сред чужди хора. Не можах да скърпя дори дъска за сала. Бурята започна да ме влече из блатото на мислите и грижите. Избягах на село, там където съм отрасла покрай баба си. И там къщата пуста и пропукваща се. Спомени навяващи тъга и безсилие. И точно тогава срещнах Духчето.

Погледна ме Духчето с невинните си очиики, прегърнах го и го прибрах у дома. Там то веднага се почувства на мястото си. Явно майка ми го беше изпратила да не съм сама. Питах комшийките, питах съучениците си - никой не беше чувал да се е губила болонка в селото, никой не беше виждал преди това Духчето. Просто тогава се появи и оттогава сме все заедно. Започнахме да шиеме куклички и да ги продаваме. Скърпвахме някак си двата края. Срещахме се с приятели и то ги приемаше като свои. И така ден след ден и оттеглиха се мътните води и проблясна малко суха, слюдена земя.

Имах на какво да стъпя. Огледах се и не се познах. Бях станала друга - разпустната и надебеляла. Тежах сама на себе си. Но Духчето ме убеди да отслабна, Взех се за диети и отслабнах 30 килограма. Стана ми леко, порастнаха ми крила. В същност Духчето ми даде тези крила, изми очите и освети света.

Помните го, нали? Очички като копчета, радост и доверие свети в тези копченца.