автор: koleto

Едва ли има друга категория (била тя морално-нравствена, правна или социална-битова), която оказва такова голямо влияние върху съвременното общество и дава отражение в толкова много негови сфери, както истината.
От най-ранна възраст децата са приучавани да бъдат честни и да говорят само истината. Отново истината е издигната в народното творчество като един от най-висшите човешки добродетели чрез отричане на нейната противоположност- лъжата, в поговорката "На лъжата краката са къси.". Разкриването на истината е онази цел, която е водеща в дейността на съда при решаване на делата.
И все пак, както всичко на този свят, и истината не е абсолютна. Тя има много аспекти и безброй нюанси, които зависят както от обективните фактори, така и от вътрещните мотиви и подбуди. Така например, един доста силен аргумент в това отношение е фактът, че в общественото съзнание битува понятието "благородна лъжа", което се схваща като разли4но от лъжата. На практика, това понятие може да се означи като "квазилъжа". Формално това е лъжа в неиното значение на "скриване, отричане или изопачаване на истината". От друга страна, обаче, съществуват редица съображания от морално-етичен характер, които обуславят решението на лицето да скрие, отрече или изопачи факти или обстоятелства, които биха причинили душевно страдание или скръб другиму, като тяхното незнание не би му навредило. Така, по своя характер благородната лъжа се доближава да института на крайната необходимост, уреден в чл.12а НК, тъй като тя е оправдана само ако истината би причинила неоправдано духовно страдание или скръб. На пръв поглед, това отново е скриване, отричане или изопачаване на фактите, което е равно на лъжа. От друга страна, обаче, съществуват редица хипотези, при които моралните съображения за скриване или изопачаване на фактите са дори по-силни от тези за тяхното разкриване. Поставя се въпросът, оправдано ли е да се разкриват факти и обстоятелства за едно лице след неговата смърт, чиято единствена последица би била да причинят болка, страдание и скръб на наговите близки. Друга широко разпространена хипотеза е изневярата. Но не системната изневяра, която се изразява почти в съжителство на семейни начала с друг партньор, а моментната авантюра, флирта, забежката за една нощ, която никога повече няма да се повтори. Дали има смисъл в името на истината прегрешилият да разкрие какво е извършил? Считам, че не. Ситуацията би се усложнила още повече при наличие на брак и деца. Едва ли е оправдано да се излага техния нормален живот на риск в името на собственото спокойствие и мир със съвестта си. В този случай благородната лъжа би обслужила интересите на всички по-добре, отколкото истината.
Друг въпрос, който е тясно свързан с проблема, е този за истинската същност на лъжата. Безспорно лъжата съдържа в себе си укриването и изопачаване на факти и обстоятелства, за което стана дума по-горе. Но дали лъжата не е и нещо друго? Елин Пелин в своя разказ "Жената със златнив косъм" казва: "Една чиста истина прави живота спокоен, една хубава лъжа го прави приятен.". Ако човекът беше устроен да живее просто спокойно, той едва ли би бил тъй жаден да опознаесвета около себе си, едва ли би прекосявал океани, за да отрива нови земи, едва ли би поел на поход за покоряване на космоса. Човекът има нужда от нещо, което да провокира въображението му, да го накара да мисли. Истината като нещо установено и неизменно е непригодна за това. "Хубавата" лъжа, която съдържа в себе си елемент на несигурност и загадъчност, би могла да провокира човешката мисъл и въображение, да придаде на живота онази "съставка", без която той би бил просто съществуване.
Но нерядко има случаи, когато не е налице лъжа, когато истината е многолика, когато тя има и друга страна. Немалко са лицата, извъпшили кражба. Но подбудите за това биха могли да бъдат коренно различни. Не бихме могли да сравняваме този, който краде, защото не желае да се труди, с човека, който извършва кражба в борба със себе си, за да осигури средства за лечението на свой близък. Едва ли можем да поставим на една и съща плоскост деянието на този, който убива, защото е сметнал, че жертвата му се подиграва, с този, който извършва убийство поради заплаха, че в противен случай ще загине негов близък. И тук моралните съображения и вътрешните подбуди определят оценката на деянието.
И ако фигуративно представим истината като светлина, която озарява човешкия свят, то именно конкретните обстоятелства и лични подбуди са тази призма, през която светлината се пречупва, в резултат на което я възприемаме по различен начин, в зависимост от страната на призмата, през която тя преминава. Затова във всяко наше деиствие трябва да помним, че, като призмата, истината има и друга страна, че тя не е абсолютна, че съществуват редица нюанси, сенки и полусенки, които понякога изменят изцяло нашите възприятия.