Ето...
Една старица...
Една прегърбена философия, седнала на прага на разочарованието. Облечена в дрипите на истината се обляга на подкопаната стена от напразни надежди. Трепереща от студа на собственото си безделие, прави кръгчета с върха на протърканата си обувка в кафеникавият прах на грешките си, разпилян от вятърът на собствената и съвест. Мигът увиснал в пространството, наблюдава тихото мълчание, как бърше сълзите и от подпухналите, зачервени, пропити с хиляди въпроси очи...Ситни капчици вина се стичат по грубия плат на захабената и риза, засъхвайки неравномерно в лепкави мръсни петна...
Само един въпрос прогаря зеницата и. Нажежен си проправя път по прашните коридори на егото и, достигайки до покоите на наранената душа.
-Защо!?...-се слива с болката горяща в камината на нейното Аз...
През напуканите и пръсти се стича на ситни пясъчни ивици Времето. Денем стоящо в сърцето на огромната се гърчеща маса, унесено в ритмичният транс на съществуването. Нощем наблюдаващо замирането на блещукащите светлинки, хвърляйки скришни погледи, през нечий прозорец, друг път поседнало върху старите вестници и картони на бездомник, давещ съществуването си в чаша евтина бира.
Във въздуха се носи мирисът на новото поколение, примесен с неувяхващото старо, свряло се кротко в тежкият орехов скрин на дедите, между прилежно сгънатите древни желания, спомени и заклинания.
В маранята на мислите и непрестанно жужат онези малки нахални мушички, търсещи отговор на блъскащите се в задименият кухненски прозорец ежедневни въпроси....
Прижурящото слънце на хоризонта, стопля състрадателно набръчканата и душа, истинала в прегорялата пепел на болката. Лечебните лъчи преминаващи през тънката призрачно-прозрачна хартиена кожа, достигат до онези места и огнища на ревматизъм, където денонощно се разяждат доверието и смисълът и на живот.
Пареща дрямка обхваща цялото и същество. Топлината носеща се по кръвоносните и съдове, се влива със съживяваща сила на новородена надежда в корените на зажаднялото и за утеха сърце. Обгърната от лепкавите пръсти на съня, шепнещ тайнствено и заклинателно в старческото и ухо, се оставя са бъде отведена доброволно в онези странни светове на безвремие, където нереалното се облича в реалност. Нарамила единствено торбичката на ежедневието, скътала в нея прегорял хяб от грижи и горчива солена вода от сълзи, поема по прашния каменист път, осеян по протежението си с напуканите и ръждясали пътнически знаци на живота...
Съдбата...