автор: Kasper

Летя си над поредното училище.
Кацам на някаква кофа за боклук в търсене на храна. Два плъха се карат за парче стара курабийка. Чудя им се на акъла и закълвавам изхвърлена питка. Бие звънецът за голямо междучасие. Двата плъха веднага се изнесоха - местни са. Аз пък за пръв път съм тук и реших да си доям кифлата. След малко се появи конкуренция. Двама младоци, доста по-млади от мене се появиха с явни претенции да ми вземат кифлата. Единият се изперчи и даде да се разбере че кифлата е негова. Аз захапах колкото можах и полетях към покрива.
Гледам как големия училищен двор бавно става все по-оживен. Замислям се над съществуването си. След хубаво ядене ми идват такива философски мисли.
Чудя се защо не съм се родил лъв. Щях само да спя, а лъвиците да ми носят храна... Ех, и нямаше да се мъча по боклуците. Щях да съм цар в голямата савана. Единствено безкрайността щеше да е по-важна от мен.
Група деца се нахвърли върху скупчилите се над кифлата мои побратими. С радост забелязах как двамата младоци арогантно се изправят срещу малчуганите, и заедно с кифлата изяждат и по един камък.
А откъде ги знам тези неща? Лъвове, савани, училища... Цял живот живея в този мръсен град, ровя из кофите и спя по таваните. Сигурно от някой друг живот. Преди не вярвах в такива глупости, но сега малко по малко се съгласявам с тях. Веднъж една мравка ми разказа как при нейното прераждане се е получила грешка и тя си спомняла всичко. Помислих я за откачена и я изядох. Каза, че в миналия си живот била мравояд! Е, на господ най-малко от всичко му трябва чувство за хумор.
Звънецът отново издава яростен вик и децата се надпреварват да влязат. Над мен прелита самолет. Ех, тези хора, все искат да са като нас, да стигнат небесата. А всъщност си нямат представа, колко е студено и трудно да живееш, дори със крила...