автор: imperor

Дълбахте очи, неуморни къртици
в клепачите морни пред вас.
Дълбахте в умората сенки стотици
и в мрка прониквахте пласт подир пласт.

Накрая от бездната, черна утроба
видяхте сред страх - пустота.
И вместо навънка, навътре, от злоба,
обърнахте взор да родите деня...

Но там ви пресрещнаха хладни стени,
пропити от влага, плесен и кал.
Празна, кънтяща, неземна дори -
душа на човек, своят път извървял.

На панта единствена, наклонена встрани
жално проскърца и после замря
портата-съвест на моите дни,
разбита с ритници от груби крака.

Псето проскубано, с куцият крак,
'дето страхливо опашка присви,
беше моята смелост, жадуваща мрак
за да избяга от вас, мои очи...

Ето... Видяхте всичко това.
Всичко това сме ние със вас...
Не дълбайте, за Бога, сред таз' пустотта,
не дълбайте навътре във празното аз...