автор: amba

На село къщите са някак опустели.
Навява тъжен спомен есента.
Градини тихи, улици осиротели,
без дъх, без смях, без говор, без душа.

Стоят пречупени и със сковано тяло,
по уличния тесен тротоар,
тук таме пейки, и дървета в бяло,
варосани от призрак градинар.

А този цвят изгубил вече блясък,
олющен, сив от вятър и от дъжд.
Животът - листопаден свитък кратък,
пониква днес, окапва изведнъж.

Вървя...
Надничат в мен самотни, недокоснати,
прозорците от своите греди,
и виждам сенки по стените проснати,
подсказват за живота от преди.

Събуждат спомени в които оживели,
поседнали на входната врата,
старици кротки със забрадки бели,
хортуват за живота и смъртта.

И внуците - обичат тези улици,
подтичват босоноги за игри,
а вятърът измита от улуците,
прилежно в тях дъждовните води.

Но днес, градините са някак опустели,
ръждиви, килнати, олуците висят,
а хората, далечен път поели,
към нови улици и домове вървят.