автор: Eredia74

Продължение

Във вторник вечер отново се събираме тримата. Тихомир е пожелал да ни види. Страхът му беше покълнал и избуял за 3 дни. Когато Ани ме помоли да дойда, беше унила и тъжна, без следа от неделната екзалтираност. И тя, както и аз, знаеше какво ще бъде казано.
Чакам пред редакцията да свършат. Наближава 11 часа. Замислям се колко пъти съм предлагал да я чакам след работа и ми е отказвала, защото му е била обещала да седнат някъде.Всеки път и вярвах.
В разговори през тези дни, разбрах че са ходили на мотел не само когато са правили страница във вторниците. Дори когато съм бил на Ловеч, са се любили в квартирата, в същото легло, в което спях и аз. Отгатнал мислите ми след като излезе, Тихомир започна да нервничи:
-Адаш, виждаш че не работим само двамата с нея. Така че когато сме закъснявали, не винаги е имало нещо. -далеч бях от мисълта, че са правили нещо в редакцията. Доколкото ги познавах, по-скоро първата проява на близост е била в удобно обзаведения офис на фондация "Свети Константин и Елена", където Ани ходеше след работа.
-Дали сте се чукали 20 пъти или 25 ми е през онази работа. Ясен ли съм?
-Ами да, мисля че много ясно го каза, в смисъл разбрах те какво имаш в предвид и какво ти е отношението. -поема си въздух да продължи. Започвам да го гледам въпросително, пулса ми се ускорява и го усещам в гърлото си. Завелязал, че ме е изнервил се заизвинява:
-Исках само да кажа, че съм те разбрал.
Отиваме в същото заведение, в което бяхме в неделя. След като сядаме и поръчваме Тихомир се навежда напред и обляга чело в дланите си, които са подпрени на масата. Поема си шумно въздух, след това се изправя и шумно издишва. Театъра не ми харесва.
-Хайде да започваме, че ми се спи.
-Дълго мислих върху това, което стана и върху това, което си говорихме тук преди две вечери.
Прекъснах го.
-Имаш в предвид, когато и обясняваше, че е по-добре да ме остави, защтото съм бил недостоен, мнителен, защото съм я манипулирал, подтискал и защото не съм бил добър човек. За тази вечер ли говорим?
-Тогава казах много неща. Мислих върху това.
-Късно си мислил.
Той отново въздъхна.
-Не ме прекъсвай, че ми е трудно, много ми е трудно.
-Трудно ще ти е утре,когато жена ти разбере колко си и верен.
Той отново въздъхва:
-По-добре е да умра.
-Това лесно ще ти го уредя.
Свива се назад и се навежда, след това простенва, издишвайки.
-Недей така. Нищо не променяш.
-Не, но ще се почувствам удовлетворен. И твоят живот ще стане гаден като моя.
-Не мога да понеса мисълта, че тя ще види онези писма. Или големият ми син, как ще му обясня? Мислих върху нашите отношения, Ани. Знам че съм се лъгал, когато си мислех, че те обичам. И ти не ме обичаш, знам го.
Ани го прекъсна. Гласът и беше мек и нежен:
-Тишо, когато се видяхме преди два дни, аз ти казах, че не искам да се отказвам от теб.
-Не, Ани, усещах, че не ме обичаш, знам че и ти го знаеш. Спомни си как се държа с мен днес.
Наблюдаваше я пронизващо с неестествено изпъхналите си очи. Тя се прегъна съвсем малко наред, а погледа и стана блестящ. Усетил, че е успял да я разплаче, се ожесточи.
-Не ме обичаш, Ани , всеки път, когато бяхме заедно ти се връщаше в края на вечерта при него. Аз ти казах да решиш сама, когато те чаках на гарата в "Горна"
Скочих вбесен и почти забих лице в неговото.
-Какво? Къде си я чакал?
Той се сви назад. Ани проговори зад мен.
-Остави го, аз съм виновна, че не ти казах. Изчака ме на гарата и седнахме в Арбанаси да поговорим.
Затова не съм я видял в маршрутните таксита по пътя. Била е в "москвича" му, от там е бил и глухия, бръмчащ шум по телефона. Навярно и тогава са се разбрали за вечерта, Ани просто е искала да седнат заедно, а не както ми каза, че трябва да го види, за да реши какво да прави. За поредно са ме направили на глупак и са ме излъгали, забавлявайки се с наивността ми.
Тихомир продължи:
-Не можем да се оженим, Ани. Става много сложно. Мои деца, твои деца. Грешал съм, че чувствам нещо. Исках да те направя свободна, но ти не ме разбра до край.
Ани стои, отворила широко очи. Обърнах се към него:
-Достатъчно говори, отлитай.
Тя ме погледна, излязла от унеса си:
-Остави го.
Той се завъртя към мен.
-Не променяш нищо, като говориш с жена ми.
-Не, но ще го сторя.
Ани също се завъртя към мен.
-Не го прави. А ако остана с теб? Тогава ще се откажеш ли?
Усмихнах и се.
-Не мога да искам това от теб, мила, не и по този начин.
Тихомир се хвана с две ръце за масата и заговори отново:
-Казвах ти, Ани, казвах ти много пъти да ми дадеш паролата, за да ти прочистя кутията, но ти не ме послуша -беше се навел напред и леко клатеше глава назидателно. Почти подскочих.
-А! Значи все пак ти си и изтрил писмата?
Той моментално се отдръпна и изпъна гърба си.
-Не, не съм аз. -извиваше гласа си така че думите звучаха по-ясно от обичйното за тембъра му.
-Не се прави на ударен, глупако. Знам че си ти. Само тя е сляпа, защото е влюбена.
-Не съм аз, честно. Когато Ани ми даде паролата, за да и я сменя, имаше 14 опита за влизане следобяд.
-Влязох от третия път, сутринта. Следобяд бях в квартирата и и ревах като магаре. Спри да лъжеш, така или иначе ще те смажа.
Той се наведе отново на пред и опря длани в масата, а след това опря чело в тях.
-Недей така, по-добре да умра. -продължаваше да стои, забил глава надолу и издишващ шумно. Изглеждаше ми фалшив.
-Знам, че не си мъж, но поне за пред нея се стегни малко, така само ме дразниш.
Ани се обади тихо.
-Тишо, остави го, моля те.
Обърнах се към нея.
-Казва, че е грешил, че те обича. Колко точно е сгрешил, колкото с първата, с третата или седмата? -отново се завъртях към него.
-С колко преди нея си бил?
Облегна се със сила на масата и се избута назад.
-Не знам, адаш, кълна се, не знам.
-Аз знам, ти ми каза, не помниш ли? -Ани отново се намеси:
-Няма никакво значение с колко е бил, остави го. Стига толкова.
-Ти си осма или девета, след жена му. Сигурна ли си, че е без значение?
-Наистина е без значение.
Извадих принтерната хартия с писмата му. Сгъвам листите многократно по дължина и ги доближавам до пламъка на свеща върху масата. Те пламват силно, след това започват да гаснат. Хартията е плътна и във вътрешността им не достига въздух. Подавам му ги, хваща с готовност и започва да ги върти в ръце, за да се разгорят. Хартията продължава да тлее и дими на сиви, виещи се от вятъра ленти.Тихомир ги оставя в пепелника. Ани започна да плаче, с едната си ръка държи цигара между пръстите и внимателно разтваря почернелите листи и чете това, което е останало по тях. Дърпа от цигарата и разгръща на посоки с бавни, контролирани жестове. Хартията вече не гори, само свети с ярки, червени точици по овъглените краища.
Тихомир става.
-И нямаш дубликати, които да дадеш на сина ми и жена ми?
-Не
-Няма да лепиш нищо по врати, прозорци, телеграфни стълбове?
-Няма, разкарай се вече. -говорех почти нечуто,бях изморен и изтощен, през изминалите дни успях да сваля 5 килограма от теглото си.
-Ще тръгвам, деца. С колата ли бях днес? -не отговаряме нищо.
-Къде ли съм я паркирал? -неадекватен е. Опитва се да ме заговори:
-Чао, адаш.
-Не говори с мен, все едно ме няма и никога не си ме срещал нито познавал. Не пътувай сам. Вземи си такси тази нощ.
Спира да се суети:
-Ще те послушам. -най -накрая тръгва. Гледах мълчаливо как слиза по стъпалата, докато се скри от погледа ми. Сега беше играл роля, подобно на актьор от евтин сериал. Едва ли друг, освен мен видя, колко е фалшив. Не се притесняваше изобщо дали жена му и сина му щяха да разберат. Лъжеше от десет години и сега щеше да се справи отлично, ако се наложи. Добре си спомнях как след като жена му го потърси във вестника, за да я закара с двугодишният им син до дома им, защото валеше проливен дъжд, той дълго вървя из редакцията и крещеше: -"Всяка тъпа патка ще се сети да си вземе такси. Защо ме притеснява сега?" -нямаше никаква работа в момента, но демонстрираше авторитет пред Ани. Навярно и трябваше да подхрани и собственото си самочувствие с колко важна и отговорна дейност е зает, щом работи в медиа. Семейството му бе последното, за което бе загрижен. Това, което го изплаши в момента беше че е изгубил контрол над нещата и ще го направя за смях пред колегите му, разбивайки авторитета му на владеещ ситуацията професионалист, който е и достатъчно умен, за да е неуловим, докато нарушава правилата. Сега се направи на твърд и решителен, подхранвайки самолюбието си като нарани жена която не бе трудно да разплаче, защото познаваше добре. Отново бе показал пред нея, че владее ситуацията и нещата са така, както той ги иска. Ако му въздействах така, че да излезе от живота и, тя щеше да ме намрази. Ако го оставех, бързо щеше да забрави казаното днес. Популярна и млада репортерка бе нещо, което самолюбието му не би изпуснало. С нея се чувстваше значим. След седмица или две щеше да започне да се държи мило с нея, демонстрирайки благородна отстъпчивост, после щеше да се грижи и да я покровителства показно, докато накрая всичко тръгнеше от начало. И когато се бояха, че жена му ще ги види в апартамента на Ани, щяха да продължават да правят мотел "Света гора" печаливш. Нямаше да забрави това, че го унижих и че в страха си не можа да си спомни къде е паркирал колата си, въпреки че всеки път я оставяше на едно и също място пред редакцията. С методична последователност ще внушава на Ани колко съм неподходящ и недостоен за нея, докато накрая му повярват и стана най-омразният човек на света. Имаше "синдром на губещия" и в предишни наши разговори, в рамките на един монолог бе в състояние да насочи агресията си към няколко обекта, които мрази и които го дразнят -най-често главната редакторка, на която бе подчинен и собственика на вестника, а също и тези колеги, с които имаше непосредствен допир. С това си поведение подтискаше усещането за страх и безпомощост, което го обземаше, когато не може да осъзнае събитията около себе си, защото интелекта му бе твърде бавен. В действителност не инстинктите за страх, самоутвърждаване, сексуалност и агресия бяха силни, а отсъстваше разум, който да ги гонтролира и който да реагира бързо и адекватно на реалността наоколо. Затова бе изградил около себе си измислен свят, в който той доминираше и в който правилата бяха само негови.
Ани продължава да пуши и плаче. Сервитьорът се приближи и се прави, че не забелязва нищо необичайно. Подавам му пепелника с тлеещите писма.
-Махни това.
С абсолютно спокойствие, без да обръща внимание на искрите, които се вдигаха около ръката му от вятъра, пое пепелника и излезе. Aни все така плаче, придобила сдържан аристократизъм, държейки в дясната си ръка чашата с коняк и цигарата. Сълзите и се стичат по лицето и, и то блести от тях. Много отдавна, преди четири години ми каза, че очите и стават зелени, когато заплаче. Сумрака на нощта и димът ги крият от мен и не знам дали са зелени сега. Има само силует и контур.
-Не плачи мила, той е просто мъж, нищо, никой, въздух.
-Остави ме да се наплача.
Облегнах се и отпуснах глава назад. Спечелих битката, но изгубих всичко останало. Нея, живота си с нея, щастието, по което до преди месец никой не можеше да ни равни. Финал.
Пожела да ходим пеша до квартал "Чолаковци". По пътя натам минахме покрай редакцията. Един до болка познат зелен "Москвич" със плевенски номер стоеше на своето си място. Вървяхме бавно и стигнахме до апартамента и след час и половина. През цялото време тя плака. Спря едва когато заспа.



Седмицата изкарахме както всяка друга,сега Ани след работа се прибираше направо в квартирата. Понякога я чаках да свърши и се разхождахме из парковете или сядахме в любимата ни сладкарница. Вечер се глезехме с храната. Почти не се целувахме, по-точно целувах я само аз. В края на седмицата попитах:
-Трябва ли да тръгвам?
Отговори тихо, легнала на дивана:
-Да.
Станах от фотьойла, събрах си вещите и отключих входа. Ани дойде до вратата.
-Защо трябва сега? Нека утре.
-Няма смисъл.
Прегърна ме и заплака. Очите ми също се насълзиха. Оставих чантата и се върнах. На сутринта станах тихо и се облякох, но сърце не ми даде да си тръгна. Легнах до нея и я загледах. Спеше като дете, свила се на кълбо. През ноща държеше ръката ми. Отвори очи. Продължих да я гледам, след това я прегърнах и зацелувах шията и лицето и. Държах я силно в прегръдките си. Тя се усмихваше, докато я докосвах.
-Нито за Ловеч си тръгвам, нито от теб се отказвам. Усмихна се, но не отговори нищо. През деня чистихме, след това отидохме да купим диня и сирене. Обядвахме, после дойде време да ходи на работа. Лежах, сложил глава на краката и. Нямах сили да стана. Накрая тя ме избута и отиде в съседната стая. Върна се с червената рокля, която купи още първата година през която се запознахме.С нея си идваше от работа през едно далечно и много щастливо лято и с нея седеше до мен на пейките пред жилищните кооперации, облегната на гърдите ми.
Извадих моя ключ от апартамента и и го подадох. Завъртя глава.
-Задръж го.
-Не бива.Довечера никой няма да ме спре да съм пак тук.
Тя го пое и го остави на плота зад дивана. След това излязохме. Когато стигнах до стъпалата, които излизаха на алеята за моята квартира свих по тях. Тя спря за миг и се обърна.
-Чао.
-Чао.
Извади слънчеви очила и ги сложи, след това запали цигара. Аз се върнах и загледах след нея. След десет метра Ани спря за миг, видя ме и продължи.

Търсех я почти всеки ден след това. В началото се радваше, че ме вижда и разговаряхме както преди. Към края на седмицата започна рязко да охладнява. В петък вечерта и отидох на гости, за да гледам "Английският пациент". Отново купихме диня и сирене. Филма беше дълъг, а Ани искаше да излезе с колеги на дискотека след 10 вечерта. Както и докато ходехме, обещанието и към мен беше без значение. Десет занаближава и разбрах, че няма да догледам края. Погледах към нея.
-Може ли да те целуна?
Стоеше неподвижна, седнала на дивана. Отидох до нея и я зацелувах. Когато усещаше устните ми до своите, ми отвръщаше. Целувах я дълго, тя се опитваше да стане, но при допира на устните ми се отпускаше пак назад. Накрая изкрещя:
-Искам да стана!
Отдръпнах се. Тя стана и отиде в спалнята да се преоблече. Гледах към затворената врата на спалнята и си мислех, че не пожела да се изкъпе въпреки горещината през деня, а докато я целувах кожата и ухаеше приятно. Следобеда бях звънял на GSM -а и, но беше изключен а когато я видях идваше от посоката на апартамента на Тихомир и без да я питам ми заобяснява, че е взела такси. Докато ми говореше, докосваше нервно косата си, която беше влажна по края. Такси зад нея нямаше, а и не би я спряло на 10 минути от апартамента и.
Обухме обувките и излязохме навън. Ноща беше задушно топла, пълна с насекоми и крякане на жаби от близката река. По пътя към таксито я попитах:
-Кога мога отново да дойда?
-Не знам. Не ме разбирай погрешно, но ме дразниш. Искам да остана сама. Постоянно ме търсиш, звъниш ми по телефона, идваш тук. Не това имах в предвид.
Помръкнах и свих ръце пред себе си. Тя продължи:
-Не исках да те наранявам, но е по-добре да го знаеш.
-Добре, няма да те търся.
На спирката за автобуси имаше само едно такси. Влязохме мълчаливо в него, аз слязох първи а колата продължи с нея. Имах желание да си купя нещо студено за пиене, но нямах пари в себе си. В апартамента ми беше казала, че няма достатъчно в себе си за дискотеката и и дадох десетте лева, които носех. Когато се качих в квартирата отворих прозореца. Дискотеката, в която отиде тя, беше наблизо и чувах музиката и гласа на ди джея. Знаех, че някой там сега се забавлява и навярно флиртува, без да му липсвам. Още в началото разбрах,че умее да забравя хората, но тогава не се замислях, че и аз на свой ред ще бъда забравен. Влюбваше се силно, но не помнеше хубавото и възприемаше нещата само през собствените си очи. Навярно за това не можеше да обича.
На сутринта хванах ранен влак и се прибрах на Ловеч. След няколко дни я потърсих и и казах къде съм. Тя се натъжи и отвърна че е трябвало да я предупредя. Търсех я често, не и беше неприятно. След две седмици не издържах и отидох на Търново, без да я предупредя. Когато ми отвори вратата се зарадва и ми се усмихна. Дръпнах ръката и и я завъртях към себе си. Прегърнах я, тя отвърна на прегръдката ми и се гушна в рамото ми. Разговаряхме за времето, през което не се бяхме виждали, накрая отново започнах да я целувам и прегръщам. Тя ме спря:
-Дай ми време. Не мога още. Загледа ме мълчаливо, след това попита:
-Нали ме познаваш добре, какво ще стане с нас?
-Нищо.
Отидох в антрето и се обух. Докато излизах, тя стоеше на вратата и усмихната гледаше след мен.
Два дни след това я потърсих във фитнес залата, в която беше започнала да ходи. Исках само да я предупредя, че заминавам обратно за Ловеч. Тя ми се дръпна на няколко пъти, че няма време сега и съм я прекъсвал, а там всичко било на серии. Почти не успях да довърша, макар това, което имах да кажа беше едно изречение, което нямаше да и отнеме повече от 10 секунди.
Ядосах се и я изчаках да приключи тренировката, седнал на парапета на стъпалата, водещи към третия етаж, където бяха фитнес уредите. След около час тя заслиза и искрено се учуди, че ме вижда.
-Защо не ме предупреди? Нямаше да се бавя толкова.
-Няма значение. Какво толкова ти коства да ме изслушаш, без да ми се дърпаш? Когато си имала проблеми и съм ти трябвал, си ме викала от Ловеч. Знам, че проклетата тренировка е на серии, да си спомняш, че покрай мен започна да спортуваш?
-Не знам защо става така, като те видя и започвам да се дразня.
-А Тишо дразни ли те?
-Той не.
-Защо?
-Не знам, той не иска нищо от мен. -помислих си, че няма какво повече да иска, защото взе всичко -съботите, които бяха единствените и почивни дни и през които му помагаше да странира вестника на един мъничък и забутан град, взе свободните и вечери, накара я да мисли като него. Дори отношението и към мен беше такова, каквото той искаше.Всъщност имаше всичко нейно -и тялото и душата.
-А друг дразни ли те?
-Всички в редакцията. Какво ще правиш?
-Ще се прибирам на Ловеч.
-Не това имах в предвид.
-Нищо няма да правя. И нищо няма да предприемам спрямо теб.
-Какво ще стане с нас?
-Нищо.
Изведнъж се оживи и попита рязко:
-Претърсвал ли си ми чантата?
-Какво?
-Проверявал ли си какво има вътре?
-Кога ти хрумна това?-чантата и стоеше винаги отворена и когато не можеше да намери нещо вътре и се изнервеше, я изсипвахме на леглото и търсехме заедно.
-А докато бях на Созопол, звъня ли за да ми правиш проверки? -говореше бързо и леко приведена напред.
-Звънях, защото ми липсваше. Този, когото помниш, май не съм аз.
Очите и изведнъж станаха живи, но бяха живи, защото ме гледаха със злоба.
-А вървял ли си по центъра за ръка с момиче?
-Пзнаваш всички, които ме хващат под ръка, и никога не си се дразнила от това.
-Нямам предвид под ръка, а хванати за дланите -гласът и бе твърде звучен и с един тон по-висок от нужното. Вече ми се караше. Отговорих съвсем тихо.
-Знаеш, че дланите ми се потят и не мога да ходя хванат за ръка по този начин. Дори с теб не съм го правил. -заследих внимателно погледа и:
-Кой ти наговори тези неща за мен?
Тя отведнъж се наведе и отвърна приглушено: -Никой.
Гледах я тъжен. Възможните отговори не бяха много.
-Имам достатъчно недостатъци, не е необходимо да фантазираш и нови.
Изправи глава и изви очи покрай мен. Отново бяха широки и безизразни. Не казваше нищо.
-Не ме помниш, Ани. За толкова време, не ти е останало нищо от мен.
-Не е вярно! -отговори ми рязко, отново ми се караше.
-Е, тогава помниш само лошото, а където го няма, си го измисляш.


След още две седмици отново се върнах на Търново. В Ловеч намерих работа като учител, но не издържах и мислех само за нея. От всички блянове, любовта е най-горчивия и най- безпощадния. Когато пристигнах, я потърсих в редакцията. Излязохме и седнахме в открито кафене. Бързаше.
-Не ме търси. Искам да те забравя.
-Ще ме забравиш и така.
-Не искам да ме търсиш.
-Тишо търси ли те?
-Не.
-С него сядате ли?
-Не.
Дни по-късно видях нейн колега. Спряхме се и в разговора запитах:
-Какво става с Ани? Много е нервна.
-Не знаем. Освен с Тишо, с друг не общува. А и той така я ухажва, че въобще не можем да я доближим.
-Не разбирам. Мислех че не разговарят.
Погледна ме изненадан.
-Напротив, постоянно са заедно. Вече се чудим, той какво цели. Демонстративно се грижи за нея и я омайва.
"Освен с Тишо, с друг не общува." -коментарите за предишната жена, с която Тихомир бе имал връзка бяха, че си го заслужава, защото е "темерут". Още първата седмица на новата си работа Ани научи от него за разговор между криминалните репортерки на "Търново Днес" и предишният и вестник, в който е била обект на обсъждане и леко се отдръпна от тях, въпреки че до преди това ги харесваще. Постепенно научаваше от него всичко изтървано за нея, и доброволно се изолира от повечето си колеги, защото му вярваше за всичко казано.
Вечерта я намерих на "улицата на глада"-затворен участък от път, с десетина заведения за бързо хранене. Седнах с нея, въпреки неприкритото и нежелание.
-Можеше да ми кажеш, че с Тихомир продължавате. Не беше нужно да го научавам от колегите ти.
-Не ходя с теб. Не е нужно да ти давам отчет.
-Не е нужно. А и докато ходехме не съм ти го искал. Но не е и нужно да продължаваш да ме лъжеш.
-С Тишо сме колеги. Не може да не говорим.
-Според колегите ти постоянно сте заедно и той открито те ухажва.
-Това не им влиза в работата.
-Мислиш ли да продължавате с него?
-Не искам повече неприятности.-не и вярвах. Гласът и очите и бяха пак лъжовни.
-Беше ни хубаво заедно. Много хубаво, не биваше да го изтриваме с лека ръка.
-Беше, но всичко свърши.Нямаше право да реагираш по този начин, нито да се намесваш. Никога няма да ти го простя.
-Обичам те.
-Приключихме. И да продължим, след месец пак ще ти изневеря. Не можеш да ме контролираш непрекъснато.
-След унижението, което ти нанесе Тихомир, трябва да си много глупава, за да ми изневериш отново.
-Явно съм глупава. Не мога да бъда вярна повече от две-три години. По-силни е от мен. Знам, че и при следващата си връзка ще изневерявам.
-Много от тези, с които ще бъдеш, ще са с теб защото нямат нищо друго под ръка. Това ли искаш?
-Това е моят живот. Кой си ти, че ще ми казваш кое е правилно? -наблягаше на съгласните и затова думите звучаха съскащо.
-Обичам те
-Стегни се, не можеш да се видиш от страни какъв си.
Добавих вместо нея:
-Като парцал.
Не отговори нищо, аз продължих:
-Защо искаш да си с хора за които ще си поредна бройка? Няма да изпитват нищо към теб.
-Много хора го правят, защо ти ще казваш кое е нормално?
-Нищо не казвам, само мога без теб, но искам с теб.
Нищо и не можех да кажа, защото "другите" които наистина го правеха, бяха немалка част от колегите и в града. Когато някой завържеше нова мимолетна връзка, новината се разпространяваше почти мигновено и всички следяха внимателно развитието на събитията, но без излишни емоции, зашото отдавна бяха свикнали. Стигналите възраст, на която вече не представляваха интерес за другият пол, най-често живееха сами или правеха компромиси, с които предизвикваха злобен присмех в останалите от гилдията им. Въпреки това обаче, а може би и точно за това имаха самочувствието на успели в живота и на своеобразен елит на обществото. Случайно или не, но всичките и приятели от детството, с които ме беше запознала, живееха по същия начин. За разлика от колегите и при тях нямаше дори и едно изключение. В действителност не Тихомир бе изградил собствен свят около себе си, а се бе адаптирал към вече готов, който идеално му прилягаше. Вече прилягаше и на Ани. Аз бях излишен придатък от миналото, който и пречеше да се чувства част от успелите.
Започна да нервничи открито:
-Знам, че този психически тормоз ще продължи и при другите ни срещи. Затова си върви сега. Искам да остана сама, ще ме тормозиш пак някой друг път. И да знаеш, че подхода ти е грешен. Ако беше останал твърд и уважаващ себе си и ме беше оставил, щях да се върна при теб. Сега нищо няма да постигнеш.
Станах, трябваше да мина край нея и от само себе си спрях. Тя по навик се отмести:
-Искаш ли да седнеш?
Седнах на пейката до нея, Ани продължи със студен тон.
-За твое добро ти казвам, стегни се. Искам да видя мъжа, които беше твърд и уважаваше себе си. Така нищо няма да постигнеш, жената, която обичаше, вече я няма. Промених се.
Прегърнах я, тя за секунди притисна глава в моята и след това я отмести.
-Остави ме, знам, че това ще го правиш и друг път. Затова продължи тогава. Сега искам да постоя сама.
Станах и изпънах гърба си. Вътрешно нещо в мен окончателно се счупи, но по някакъв незнайно от къде взет навик,точно тогава придобивах спокоен и уверен вид, със студен поглед. Надявах се и сега да е така.

Тръгнах бавно към дома си. Наоколо Търново сияеше с табелите, рекламите и оранжевите си нощни лампи. По кадифено тъмните улици такситата бързаха в нощта и искряха с отблясъци от витрините, а после притихваха в очакване под сивите сенки на дърветата. Някъде в този град Ани ме беше заобичала, защото не приличах на предишноте мъже в живота и. Често казваше, че е трябвало да види какво представляват те, за да разбере, че всъщност е търсила някой като мен. По странна ирония я изгубих, защото стана същата като тях. Жената, която бях обичал си отиде неусетно, без да чуя кога е казала "сбогом".
Но и тя не бе разбрала, кога бавно аз започнах да се сбогувам с нея. Навярно защото след всяка крачка, която правех за да се отдалеча, със самоунищожителен инстинкт се връщах отново. Още не знаех, че когато се разделяш с някой, който е част от тебе болката е непоносима и те кара да не мислиш и да си така глупав и слаб, че се презираш сам.
В една гореща сряда в началото на юли, Ани се прибра късно следобяд. Носеше черна рокля, която отиваше на тъмно кестенявата и коса и правеше лицето и строго и чаровно. Бях чакал дълго и зарадван прегърнах главата и. Тогава видях, че един от кичурите на бритона и е слепен от нещо, което бе почти бяло и слабо прозираше. Когато го докоснах, леко залепна за изпотените ми пръсти, макар да бе изсъхнало от топлината. Мълчаливо отидох в банята и продължително мих ръката си, стиснал зъби за да не повърна, без да усещам допира и студа на водата. Със садистично към себе си упорство подтиснах желанието да си тръгна, защото знаех, че тръгна ли, никога няма да разбера кой е мъжът, с когото е била. Заслепен от болката и суетата не усмислих, че в същност е без значение. Навярно и едновременно с това се надявах да греша, защото много силно го исках. Навярно и затова имаше дни, в които нещата около мен ми се струваха нереални и невъзможни, като да се случваха с някой друг. Не я следих, нито търсех нещо прикрито в действията и. Просто чаках. Отне ми само месец.

Декември 1997г.

Навън е студена нощ, с луна, звезди и искрящи иглички скреж по дърветата. Ани се е сгушила до мен, сложила глава на рамото ми и допряла лице до моето. Някъде по коридорите на студентското общежитие имаше счупен прозорец и вятърът свисти и вие пред вратата на стаята. Ани се притисна до мен, целуна ме и се засмя. Обърнах поглед към нея.
-Не ти ли ти се спи?
-След малко ще съм заспала. Разкажи ми нещо.
Придърпах раменете и към мен и усетих върху кожата си приятната топлина на тялото и.
-Искаш ли приказка?
-Добре.
Поех си въздух и започнах:
-Някога, много отдавана, както е във всички приказки, имало морски цар. В двореца му, на дъното на океана, където живеел, играели безгрижно шесте му дъщери. Всички те били много красиви, както подобава на дъщерите на цар, но от шестте най-красива била най-малката.
Един ден, малката русалка...

Следва продължение...