автор: naf_naf

Баба ми е на сто години
и никога не е виждала морето.
Отгледала е мама
като първокласна кобила за набягвания.
В планините също не е била,
даже в Столовите.
Всяка вечер реди молитва
да се завърна.

Защото аз съм впрегатна кранта
сънищата ми са все катастрофически,
а Господ Бог не ме обича,
разказва ми мръсни вицове
и ме плаши с философия.

Баба го убеждава,
че е трябвало да бъда немско момченце
или поне да не пиша.
Тогава той пъха ръката ми в гащите
или ме пришпорва със стар чадър.

Добре, че Оня Другия звъни понякога
и ми казва с копринен гласец:
спи спокойно,
пиши стихове,
спи спокойно.