автор: PLASHKOV

Разказът е по действителен случай.

Към този нечовешки страшен хълм, където триединно
светят страдание и вяра, и надежда..."
Йордан Кръчмаров

Работех като пазач в СБА.В неделя сутринта времето беше топло. Слънце-
то надничаше в дежурната стая.Седнал на мекия стол, пушейки, четях романа "Мътни времена" на Ангел Веселинов.По едно време някой изтегли при-
творения плъзгащ портал и извика.Излязох.Пред мене стоеше около четириде-
сетгодишен еднорък мъж,леко брадясал, с кестенявокъдрава коса и мургаво лице.Сериозните му тъмни очи излъчваха неща смесено.Със здравата си мус-
кулеста ръка буташе колело, към което бе прихванато леко триколестно ремарке.Дрехите му бяха доста износени.Приличаше на вехтошар.
"Боже- казах си аз- докъде докара тази наша демокрация хората..."
- Кого търсите? Днес никой не работи!
- Имам уговорена среща със Стефан Гюров.
- Съжалявам,не знам дали ще дойде.Вие кой сте?
- Ангел се казвам.Уговорката беше, че ще дойде днес- каза той като ме по-
гледна виновно.
- Аз съм Петър- усмихнах му се и запалих цигара.
- Много се извинявам, може ли да седна на пейката? Уморих се.
- Разбира се! - отвърнах.
Едноръкият запали на свой ред цигара. Ръката му трепереше. Присви очи и
изпусна тънка струя дим. Въздъхна тежко.
-За какво търсите Гюров?
- Трябваше да ми даде стари акумулатори. Събирам желязо,хартия да изка-
рам някой лев за семействата си.Имам две деца-син и дъщеря,а и жена ми е без работа.Животът ни е доста труден.С една дума- екзистенция. Откакто за-
губих ръката си житието ми се оказа неудача.Но сигурно такава ми е орисията.
Той замълча и пак въздъхна.През лицето му премина сянка. Това което ми
каза ме натъжи.Въпреки вехтошарския си вид изглеждаше интелигентен.
Непознатият ми вдъхваше доверие.
- Ще трябва да изчакам Гюров.Познавам го отдавна.Помага ми често с кола-
та си. Добър приятел пи е. Не е егоист.
- Да те почерпя едно кафе?! Влез при мене! - поканих го вътре.
От малкия термус сипах в две пластмасови чашки. Седнахме до ниската ма-
са. Погледът му се спря на романа и очите му се оживиха. Въздъхна и каза:
- Чел съм го два пъти.Страхотен е! Доколкото си спомням, авторът е от Бе-
лоградчишко, северозападния дял на Стара планина. Героите му са балкан-
джии.
Разбрах, че еначетен и паметлив. Хвърли поглед и на стихосбирката на по-
ета Иван Атанасов "Път през огледалото", която бе също на масата.
- Имам три негови книги и се гордея, че го познавам.Някои знам наизуст.- беше развълнуван.- Чел съм и други наши поети от Добрич. Но да не те отек-
чавам, май се увлякох.Обичам да чета, въпреки че цял ден се боря да оце-
лея,като се прибера, чета преди да заспя. Един друг приятел ми дава книги.
Често ми помага.Изключителен човек. Ако не бяха приятелите, досега няма-
ше да ме има.Трудно е да си инвалид. Но независимо от всичко имам надежда,
че някак нещата ще се оправят.
Тези думи на Ангел ме изненадаха.Мислех си, че е напълно разочарован
от живота си. Приятно беше да си говорим.Пред мене беше един културен,еру-
диран и умен вехтошар-страдалец. Подадох му цигара, сипах още кафе.
- Тъй както си говорим, да не изтърва Гюрата!
- Не бой се,всички минават оттука! - успокоих го.
Сетне Ангел заразказва одисеята си.
- Родителите ми бяха хора на тертипа. Баща ми беше ригирист - човек строг,
с изисквания.Въпреки че имаше средно образование, четеше много, вдъхваше респект сред приятелите и близките. За много неща се допитваха до ниго.Май-
ка ми пък пееше и беше много красива.Като завърших училище, лятото бях
при баща си в тухларницата, където работеше.Паднах на една от машините и
така загубих ръката си. Бях дълго време в шок.Изолирах се от всички и се за-
творих в себе си. Само книгите ми бяха приятели.Като четях, забравях за не-
волите си. Живеех в собствен свят и не исках да се покажа навън. Но да не
ти досаждам...
- Не, не... - окуражих го аз.- А какво се случи после?
- От време на време започнах да излизам. Ходех в едно кафене, наблюда-
вах хората. Все пак бях млад и имах нужда от другите. Заглеждах и другия пол. По стечение на обстоятелствата срещнах жена си, после се появиха и децата.Всичко това ни се отразяваше добре, пък и родителите ни помагаха и им бяхме благодарни. После починаха и тогава всичко сякаш се обърна сре-
щу нас. Единственото ценно нещо, което имаме,е компютърът,подарък от един
братовчед на жена ми, който живее в Австрия. От две години уча информатика.
Помага ми един п риятел безплатно. С парите, които изкарваме, издържаме двамата ученици. Макар че става все по-трудно.Но ми се иска да вярвам,че по-
ложението ще се оправи някак.
Слушах Ангел и се удивлявах на волята и надеждата му. За първи път се
срещах отблизо с такъв човек. Мислех си, че мога да му помогна. Един познат
търсеше помощник в гаража си. Трябваше да поговоря с него и да го убедя, че макар и еднорък, този мъж ще му свърши повече работа от някой друг. Пък
можеше и в счетоводството да му помага, нали с компютъра беше на "ти"...
Можех и други неща да направя - да му подаря дрехи, макар и носени, но до-
ста запазени, а и за жена му нещо можех да измисля.
Често подминаваме чуждата болка и неволя и оставаме безчувствени към
нея. А на мен ми се искаше да видя на лицето на този мъж усмивка и от тази мисъл ми ставаше весело и хубаво на душата. А той все още нищо не подози-
раше.

Николай Пеняшки - Плашков