автор: oziris

Безкрайни полета потънали в мрак.
Редици дървета пред морния зрак.
Кат хала надвиснал, небесният свод,
поглъща искриците крехък живот. . .

Няма надежда в туй царство на смърт,
в черна одежда гори всяка плът.
Молбите и проклятията са излишни -
веднъж дошло, от тук не си отива нищо!

Със свойто дяволско око, луната бледа,
впива морен взор във мрака непрогледен.
Вятърът застинал е дори с отрязани криле,
над пустото, безплодното; безкрайното поле...

Никога не ще се чуе в таз обречена земя
мелодия звънлива, на славей песента...
Заглъхва бързо и изчезва всеки звук,
не викай - няма никой да те чуе тук!

Тук е господарка вечната тъма!
Тук господства мъртва тишина!
Тук угасва и умира всеки взор!
В таз земя на болка, смърт; на мор!

Оголила зъби, ненаситна и хищна,
дебне Тя - смъртта,
и нивга не изпуска нищо!
Притихнал звяр, разтворил свойта паст,
дреме то - Времето,
за да сграбчи пак един от нас!


Дърветата сухи и изгнили
протягат
своите ръце
към халата, и със последни сили,
злото ù сърце -
разсичат...

От раната руква кръвта -
по земята тя на капки се разтича,
и попива после във пръстта
ронлива...

Капка след капка... Хиляди.

Хиляди сълзи проливат
дърветата изгнили...
Хиляди очи
в това поле са впити...

Безстрастни са звездите.

Хиляди сълзи
ще пролеят тук душите.
Хиляди съдби
тук довеждат ги мечтите...


Тук, където глъхне всеки звук.
Тук, където чака мощен чук.
Тук, където гасне всеки лъч.
Тук - сред гняв, и страх, и злъч...

Тук те води злото в теб.
Тук дървото ти расте...
Насам отдавна си поел, човеко, ти -
изпълнил сетната си цел, сега заспи!