автор: Elfaria

Спомням си първия ден, когато седнах до Гавраил. Той беше високо и стройно момче. Черната му твърда коса се стрелкаше в различните посоки на света. Той имаше странният навик да се облича небрежно. Всъщност май колкото по-нехаен изглеждаше, толкова повече знания показваше. Въобще Гавраил беше една от тези енигматични личности, които някак си тайнствено привличат към себе си, но никога не пускаха никой вътре. Рядко се срещат хора като него. Талантлив и добър, той притежаваше леко остър език, но пък го използваше когато трябваше. Хората ту го обичаха безкрайно, ту го мразеха - най-вероятно от злоба. Но той не им обръщаше внимание. Някак си успяваше да е наистина над тези неща.

Един ден Гавраил за пръв път закъсня за час. Междучасието ми обясни, че искал да изпрати някакво момиче и затова малко се позабавил. Докато ми разказваше, някаква тайна искряща усмивка блестеше на устните му. Естествено човешкото любопитство ме потикна да поразпитам за тази госпожица. Леко засрамен и поруменял, Гавраил за пръв път ми заприлича на всички останали момчета, които безутешно са се влюбили. Бях шокирана от тази негова обикновеност в този момент. Бях свикнала да го виждам толкова различен и загадъчен, а сега беше като отворена книга, която можеш да разлистиш където пожелаеш.

Започна следващият час. Съсредоточен и спокоен той отново седеше от лявата ми страна. Погледът му едновременно обмисляше думите на учителя, но беше и някъде другаде. Може би на едно далечно място, в някоя друга класна стая, до някое друго момиче. Наблюдавах го притаено и леко уплашено. Винаги съм разчитала на него,но сега сякаш той бе предал моето доверие. Практически това не бе така, но в душата си усещах, че го губя. Тъкмо се чудех какво да правя занапред, как да му говоря и изведнъж се почука на вратата. Целият клас се загледа в едно малко момиченце, което държеше едвам отворена тежката ни врата. Кестеняваите й коси леко погалваха приведените й, а кафявите й очи старателно търсеха нещо.

- Извинете, Господине, може ли Гавраил за малко? - прошепна смутено тя.
- Може, може... - забързано отговори учителят, който така вдъхновено беше започнал да обяснява новият ни скучен урок.

Гавраил стана бързешком, бутна без да забележи химикалката и молива си на земята. От срам не погледна никого. Веднага след като вратата се хлопна, започнаха шушукания. Чуваха се всякакви коментари. Някои се възмущаваха как може това момиче да е толкова грозно. Други се чудеха как може Гавраил да се е захванал с подобни хора, но това било предвидимо веднага след като го видиш колко нехаен е. Трети пък обсъждаха с кой преди са виждали момичето. В този момент ми идваше да зашлевя всички за грубите им приказки. Нима не помнеха колко пъти той ни бе измъквал от беди? А когато искаха да ни накажат за бягство? Кой застана отпред и каза всичко в очите на учителя? Малко го посмъмриха след това, но пък ни се размина. Всичко това беше забравено за момент, а само клюките и лошите езици звучаха навсякъде.

Вратата отново се отвори и влезе още по-засрамения и почервенял Гавраил. Сгуши се набързо в стола си и отново зарея поглед някъде там. Усещах учестеното му дишане. Кръстоса нервно крака, без да види смачка единия край на ризата си и започна да подмята молива ми от ръка на ръка. Някой отзад се заяде:

- Гави, какво беше това маце, бе?

Той сковано се обърна назад, усмихна се криво и тихо ми прошепна на ухо "Мразя ги!".

След няколко седмици всичко това бе забравено, но промяната в него бе очевидна. Стана малко по-мълчалив и замислен от обикновено. Обичаше да бърка в джобовете си и да гледа през прозореца. Понякога просто се качваше по перваза и започваше да крачи по него. Хората му се чудеха, смееха му се, питаха го защо го прави, а той просто седеше там и мислеше. Аз само можех да предполагам какво.

Но следващата сряда Мартин влезе в стаята с невероятната новина, че е видял Гавраил да целува онова момиче. Всички се разсмяха подло и коварно като хиени, чиито план току-що се беше осъществил. Започнаха да подмятат какво ли не по техен адрес.

- Виж само как са се намерили - и двамта са един глупави зубърчета, кое от кое по-грозно и неугледно. А да знаеш само как се целуваха... на такива като тях трябва да бъде забранено - хората ще изпаднат в ужас от подобна сцена!

За съжаление Гавраил тъкмо влизаше, когато чу тези думи. Погледна всички някак уплашено, после страхът му преля в гняв, който той умело успя да затаи в себе си. Избяга.

Не го видяхме няколко дни. Беше избягал с онова момиче. Гневът и обидата могат така да влудят човешката душа, че дори и разумни като него хора да извършат глупости.

Намериха ги след 4 дни. Спретнаха им такава караница, че те вече не си прогвориха..

Това е последната ни година в гимназията. Често ми става мъчно, че сигурно няма да мога да виждам Гавраил, защото въпреки всички нещастия и клевети, той остана моят най-добър приятел.

Понякога когато идвам към училище го срещам и тръгваме заедно. Случва се да минем покрай къщата на онова момиче и виждам как страхливо той вдига глава към прозореца й с някаква скрита надежда. Тогава тя отмества завесата и трепетно поглежда към нас. Разменят си тайни съобщения - убедена съм и не искам да им преча.

Един ден от тетрадката на Гавраил падна едно листче. На него пишеше:

"Отивам си...

Колко лесно да го кажеш. Колко лесно да го направиш. Но някак си едно беззащитие все още ме задържа тук. Защо ли? Цялото ми съзнание е изплетено от зависимости. Как така? С годините прекарани тук всичко се е трупало неусетно и ето, че в един момент крехките нишки паяжинки се оказват едно яко алпинистко нераздираемо въже.

Вървя за пореден път по същата улица под същите дървета. Чудя се дали да ги мразя, но нещо все ме спира. Какво? Времето в този град е оставило някакъв отпечатък, който иска капчица благодарност. Все ми се струва, че тя е излишна. А пък се чувствам длъжен да я дам поне с липсата на омраза.

Времето ми тече все по-бързо. Искам да спре и да се насладя на малкото истински свободни мигове. Но не става толкова лесно. Явно трябва да го заслужа.

Минаха пет години. Пет прекрасни и тежки години.

Трудно е да растеш. Малко хора го разбират и приемат бързо. Душата ми ту вилнееше из облаците, ту се загробваше в безиходицата на либиринта-живот... "