автор: vui4o

НИЧИЕ ЛЯТО/последна част и епилог/

Рибаря седеше на прага на къщата си и почесваше Белка зад ушите. кучето доволно се протягаше.
След погребението на Банго и Мариян, Рибаря изпадна в депресия и не излизаше от двора си. И сега мрачно гледаше звездите. стори му се, че Голямата и Малката мечка се движат, но го отдаде на душевното си състояние
Смъртта на двамата го потресе из дъно. Потърка лицето си и установи, че цялото е люспясало, а вместо уши на мястото им са започнали да се образуват хриле. Зяпаше с уста и нарядко ловеше достатъчно въздух.
Все по- често се замисляше, как е възможно селото да понесе толкова смърт.
"Накъдето да се обърнеш, около връсте все гибел, мислеше и сега. Нещо ще трябва да се промени. Ако не друга смърт, то жегата ще ни умори... Не може повече така. ще отида и ще му кажа, какво съм решил."
Изправи се нестройно и полека влезе в мазето, щракна голата крушка и отви живарника, а Бог се ококори насреща му като бухал.
- И ти не спиш, а?- приседна до него на една каче Рибаря.- тормозиш се. Съвестта ти те гризе, нали?
Бог не продума, не трепна с очи дори.
- Има за какво да се терзаеш- продължи Рибаря, взе една шепа царевица от кошлето и я запремята между ръцете си.- Има и още как. От кал си ни създал да теглим и да златим кубетата на църквите ти. Не те ли е страх, че някой някога може сметка да ти поиска? Не те е, нали? А ако искаш, можеш да помогнеш. Всесилен си. Е, не съвсем. Улових те.
-Ако не думаш, ще си тръгна и няма да ме видиш повече. И без това, я- на какво съм заприличал! Ще изгниеш в живарника!- заплаши Рибаря и симулативно подстана.
Бог се раздвижи уплашено и най- сетне продума:
- Не си тръгвай. Не си дошъл напразно, кажи, какво искаш.
Рибаря се усмихна издайнически и приседна отново.
- Можел си и да говориш, а? Гладен ли си?
- Не съм, казвай за какво си дошъл. Ако е да ме пуснеш, пускай, че се сбабясах в тая клетка.
Рибаря изсипа царевицата в кошлето и погледна Бога.
- Ще те пусна, но искам да ми изпълниш едно желание. Там при водата каза, че можеш.
Бог мълчеше в очакване.
-Искам- повиши глас Рибаря - цялото село езеро да стане. Да се напълни с вода и да залее къщите между Сечен камък, релсите, Скалското и Мали рид. А всички нас в риби да ни превърнеш, твари себеподобни. Та ние за риби сме били родени, но си ни объркал при Сътворението.
- Знаеш ли ,че не си нормален?- поклати глава Бог.
- Знам. Каза ми го вече веднъж, като те улових.
- Искаш всички в риби да превърнеш. а тях питал ли си ги? Те, дали искат? Твоите съселяни.
Рибаря смръкна с нос.
- И без това всички към гибел вървим. иди да ги видиш, на какво приличат Лежат в душните си стаи и не мърдат. Страх ги е. От тебе. От смъртта. А жегата бавно ги убива. Зарязаха канала. Ония двамата, последните от бригадата по цял ден сълзят. Не искат да се връщат в града. Искат при своите приятели да идат. Защо не им помогнеш? На селото защо не помогнеш? Спаси ни.
- Видя ли- рече Бог. - Тия от бригадата да бъдат при своите щат, а ти на риби ще ги правиш.
- За тях- не. Ако си милостив, прати ги там, ти знаеш, къде, но го направи безболезнено. Цял живот са я карали с болка, поне последното да им е леко.
- А останалите риби, така ли?
- Риби- закашля се Рибаря .- Всичката стока направи дребна риба, а нас, хората, превърни в щуки. Да можем да се храним със стоката, както досега. Само моето куче Белка, и него щука. то е рибар по порода. А и пръв приятел ми е.
- И защо точно щуки- полюбопитства Бог.
- Ееех, защо- провлече Рибаря.- Цял живот го влачиме теглото му пусто.
- Бедни сме- каза Рибаря- като издоено виме. Една риза имаме и за Бог, и за гроб.
- Толкова сме нищи, че сме бедни дори на оскъдие.
- За това, нека да сме силни риби. Щуки.
Бог изгледа продължително Рибаря.
- Има там едни- каза- Раид и Петрак. Те са различни. и тях ли риби?
- Ти от къде знаеш?- смая се Рибаря .
- Знам- кратко отвърна Бог.
Рибаря се замисли и рече:
- Не риби. Раид и жена му ги направи овчици, а Петрак... мършояд.
- Искаш да кажеш лешояд.
- Така де, лешояд.
- Защо?- учуди се Бог.- Лешоядът е грозна птица.
- Защото,- обясни Рибаря - това е единствената хищна птица, която не убива, за да се храни. А Петрак е мирна душа.
- Май нещо много ти настанаха желанията- рече Бог.
Рибаря се нервира.
- Виж, ако не щеш, ставам и заминавам. Още повече, че не съм сигурен, можеш ли ги изпълни. А?
- Мога, мога- побърза да каже Бог.- Значи, Раид и жена му- овце, Петрак- лешояд, животинките- на дребна риба, а хората- щука. Всичко, що се намира между Сечен камък, Скалското, Мали рид и релсите езеро да стане. Извън тия предели претворения няма да има, да знаеш.
- Добре- съгласи се Рибаря .- Да не забравиш ония двамата от бригадата.
- Няма- успокои го Бог.- Те вече са на път.
- И кучето ми, да не забравиш. На щука. И никое живо същество да не знае за нас. Особено човешко. Никой да не пристъпя тука!
- Добре, добре- изрече Бог, но на Рибаря му се стори, че в очите му се мерна злобна искрица.
- Да не ме излъжеш?- усъмни се Рибаря .
- Няма.Да не пребъда, ако те излъжа- закле се Бог.
Рибаря стана. Нямаше избор. Трябваше да повярва.
- Е, кажи сега, как ще го направиш.
- Първо, ще ме пуснеш. да ида да си прибера в Рая едни хора, а на заран точно в шест ще излезеш през праге и ще изречеш ... - и Бог прошепна нещо на Рибаря .
- Какво е това?- попита Рибаря .
- Това е ключът към претворението ви. На латински е.
- Да не го забравя, ей. Много е оплетено.
- Ще бой се, ще го запомниш. Вярвай ми. А сега ме освободи.
Рибаря се поколеба. Пристъпи и неловко отвори живарника. Бог се измъкна от него като духът от лампата и се източи до тавана, а след това се смали до човешки размери.
Беше грозноват старец със злобни очички и отпуснато шкембе. Разкърши се.
- Уф, целият съм се схванал.
Погледна Рибаря .
- Ще тръгвам, че работа имам.
Рибаря само кимна и се закашля.
Бог стигна до стълбите и се обърна:
- Гледам, и ти си се променил- каза и се засмя зловещо.
И Рибаря разбра.Веднъж и завечно. Изпълни се с гняв. Избухна.
- Значи, ти си бил- изкрещя, доколкото можеше.- ти си гонаправил така. Всичко е било игра,нали? И сушата. И хващането. И канала. Всичко е било просто забавление.
Бог скромно се поклони.
- Скучно е там горе понякога.
И изхвърча през вратата, оставяйки съкрушения Рибар.

На гробището Радул, Гергана самодивата, Божил войвода, дружината му и останалите душевници седели около пресните гробове на Банго и Мариян циганина.
- След колко време ще дойде при нас?- за пореден път попитал Радул, имайки предвид преобразяването на Банго като душевник.
- Различно- за кой ли път отвърнал Божил войвода.- Нали ти рекох- зависи, колко тежка му е била смъртта. Колкото по- леко, толкова по- бързо. Ето, ти, например, бая време се забави.
- Дано да е скоро, скоро- нетърпеливо мърморел Радул, когато видял да приближават двама душевници и открил в тях с радост и болка бай Пеко и Любо.
Скочил на крака и припнал към тях.
- Майсторе, майсторе, Любооо!- крещял- Тука, тука, аз съм, Радул.
Срещнали се и се запрегръщали.Като малки деца при среща или пред раздяла. Радул ги огледал, но не открил насилствена смърт по тях.
- Какво стана, как така сте тука?- запитал придирчиво Радул.
- Много тъгувахме- отвърнали- по теб и Банго . И както стояхме, силното желание ни доведе. А Банго къде е , при тебе ли е?
- Трябва да дойде. Как се случи с него?
Обясниха му, че бил затрупан с пръст.Живогробил се.
- Не се е мъчил много, значи скоро ще дойде.
Едва изрекъл и над главите им ярко заблестяло.
Катран небе се пропукало и долетели песни.
"Стига с тия цигански истории, бе. Стигнахме вече. Дай, да не се излагаме...", дочули гласа на Банго , а не след дълго видели и самия него с някакъв циганин и две бляскави звездни мечки.
В циганина бай Пеко и Любо познали Мариян.
Банго, Мариян, Малката и Голямата мечка стъпили/ха/ на най- ниската звезда и скочили/ха/ на земята току пред тримата. Запрегръщала се бригадата, сега отново цяла. Че и сълзи се пролели. Сълзи на радост.
Отвел Радул приятелите си и ги запознал с Гергана и останалите душевници. Сред тях Мариян циганина открил и удавеното си дете. Хвърлили се в прегръдка по- топла от поролет. И от лято по- топла, и от лято.
- Бубайко,- плачело детето- мъчно ми беше без тебе, къде се забави?
- Е, тука, тия мечки, докато ги хвана- трескаво бърборел Мариян.- Наши са сега. Мечкадари сме вече. Като дядо ти. Не са обикновени мечки това. Гледай, какво могат.
- Я, елате да видите, какви номера правят Голямата и Малката Тодорка!- развикало се детето и душевниците се скупчили.
- Покажете сега- гордо се развикал към съзвездните мечки циганинът,- как Бог всевишни създаваше света.
Голямата и Малката клекнаха на задни крака и се напънаха.
Душевниците се запревивали от смях.
Единствен Незнайния останал сериозен и непредвидим. Обърнал се той към новодошлите:
- Вие с гробовете ли си дойдохте? Да направя малка проверка искам- и разтърсил лопатата.
- Ей, виж какво, - разсърдил се Радул- това са ми другарите, да ги не закачаш! Отиди да копаеш другаде. Че и при толкова копане, да беше засадил нещо. Полза да има.
Незнайния се обидил. обърнал гръб на бригадата.
- Какъв е тоя?- наежил се Любо.
- Дълга му е историята- почесъл се по главата Радул, но на две- на три разказал патилата на Незнайния.
Когато свършил Банго, Любо и бай Пеко се спогледали съучастнически и си смигнали.
- Ние знаем, къде е гробът му- рекъл бай Пеко..
Незнайния подскочил при тия думи като ужилен.
- Казвайте, моля ви, къде е, къде са ме заровили гадовете?
- Е, там, на около километър и половина след Мали рид. По очи лежиш. Прострелян и ...
Незнайния не дочакал да довърши, а нарамил лопатата и хукнал. От бързане очилата му се изхлузили и тупнали в тревата., но той не спрял, не обърнал внимание.
Тогава някой зад гърба на тълпата изревал:
- Спукано гърнето!
И множеството душевно се обърнало по посока на гласа и открило грозновато човече с увиснал търбух. Всички го познали. Това бе Той.
- Налудувахте ли се, дядовите?- разтегна лице в уж усмивка Бог.- Наиграхте ли се?
Като по дадена заповед, но неволно, душевниците се подредили в редица. Настрани останали Банго, Радул, Гергана, Любо, бай Пеко, а зад гърбовете им се прикрили Мариян с небесните си мечки и детето му.
- Не ви ли домъчня за мене?- направи гримаса Бог.- Как си не рекохте:"Толково самота дори и Той не може да понесе".
- Домъчня ни- обадил се някой от редицата, ама другите го смушили и той замълчал.
- Ами, хайде отгава да ходим- разпери ръце Бог,- че ще вземе да вкисне млякото в реките райски и да се захаросат медните езера.
Душевниците се заоглеждали, зашумели като ято, но не политнали. Все още били безкрили., както обикновено. Чули се различини мнения, като повечето не искали да тръгват.
Бог стоеше със зяпнала уста и не можеше да повярва, че не щат да се завърнат в райското..
- Я, тръгвайте!- изкрещя-Да не мислите, че можете да ме разигравате, като маймуна?! Марш пред мене!
Редицата неохотно се люшнала и се потътрила.
- Стойте. Който не ще, няма да се връща- дочули, обърнали се и видили Радул да се е изстъпил крачка напред.
- Ти пък какъв си?- присви очи Бог.
- Душевник съм и другите са ми братя. Защо насила искаш да ги водиш? Не видиш ли, че им е омръзнала благината ти? Не ти щат ни меда, ни жилото. Остави ни тука. Свикнахме вече.
Бог загледа към бригадата и откри криещия се Мариян.
- Я, да ви видя аз вас, бе- рече.- Ти отзад там, я излез...
Мариян покорно се измъкнал иззад другите и повел и двете мечки след себе си.
Бог онемя, като видя мечките. Не вярваше на очите си. На сърцето си, ако го имаше също нямаше да повярва. Вдигна лице и откри , че местата на Голямата и Малката са празни и само там, където преди бяха контурите им, изглеждаше като протрито.
- Ти, ти...- запелтечи Бог- ти си ми откраднал съзвездията. Нарушил си подредбата- Бог почервеня от гняв.- Сега ще ви изпепеля всичките вече. Аааа..., стига ме разигравахте. На пепел...
Банго, който нямо бе наблюдавал развитието на нещата, видял, как всички страхливо се снижават, инстинктивно, търсейки опора, бръкнал в джоба си и извадил цветето., което бе отронил при гибелта си и го запремятал в шепите си.
По червените му жилчеци пробяга жар светлина и опръска околното.
Гергана съзряла цветето и ахнала. Засмяла се лудо, а после сърдито пристъпила до Радул и извикала към Бога:
- Никого няма да изпепеляваш?
- Какво?- обръна се към нея Бог невярващо.
- Казах, никого няма да изпепеляваш- натъртила самодивата, прибилижила Банго и му взела цветето.
- Видиш ли го?- показала го на Бог.
По лицето на Бог потече уплаха и объркване.
Гергана се обърнала към другите и вдигнала високо над главата си цветето.
- Това е омайниче- провикнала се и то може да изпълни желание на всеки, който го притежава. И вие ли искате да останете тука като мене? Кажете!
Душевниците единодешно отговорили утвърдително. Самодивата се върнала при Банго.
- Ти си го открил. Ти трябва да изкажеш желанието.- подала му цветето.
- Чакайте, чакайте- завайка се Бог.- Аз се шегувах преди малко.
Но било късно.
Банго нежно погалил цветето и отронил:
- Да останем тука. Всички. За вечно.
Цветето засияло още по ярко, запулсирало в шепите му и отведнъж потъмняло и се разронило на прашец между пръстите му. Умряло, за да даде живот другиму.
Вятърът събра пепелта, уши си жалейка от нея и я пръсна из високите канари да създаде ново омайниче.
- Това ли беше?- недоверчиво попитал Радул, но Бог му даде отговор на въпроса.
- Вървете си- рече с наведена глава.- Нямама вече власт над вас. Само ми върнете мечките Няма хармония там горе без тях.
При тия думи Мариян стиснал яко звездния синджир и прегърнал мечките. Те се сгушиха до него. Заръмжаха.
- Дай му ги- обърнала се към циганина съмодивата.
- Ама защо- проплакал циганина.- Аз съм си ги хванал.
- Дай ги- намесил се и Банго .- Право само на едно желание имахме и то се изпълни. Не разваляй всичко.
Мариян неохотно, бършейки сълзи и сополи се приближил към Бог и му връчил синджира.
- От небе на пръст да станеш- прокле го под нос.
- Какво рече?- попита Бог.
- Сбогувам се - побързал да каже циганинът., целунал Голямата и Малката мечка, с ръкав изтъркал звездите им да слепят околното, откъснал се най- сетне от тях и се върнал при дружинката си.
Бог постоя така някое време, сякаш не отбираше, що да стори. До днес той не бе побеждаван и и не знаеше, що е поражение. И тъгата, следваща го.
- Ами, освен сбогом, друго нямам в торбата- вдигна рамене Той- Векувайте.
Обърна им гръб и се отдалечи като всички самотници -бавно, за да се наслади докрай на угнетението си.
В лагера на душевниците избухнала небивала радост. Пляскали с ръце и се прегръщали като малки деца. Лека- полека еуфорията стихнали и смутени се запитали-накъде сега?.
Гергана отново се изстъпила пред всички и им рекла:
- Има една местност, е там, зад Скалското. Пъклото се вика. Там има и други като мене. Като вас. Сега сме едно. Там да идем, предлагам. Ще си построим домове и ще заживеем като приживе.
Душевниците одобрили идеята и вкупом се завтекли след Гергана и Радул , които ги повели. Последен крачел Мариян, подсмърчал и триел очи, а детето му го утешавало.
По пътя си душевниците пресрещнали Незнайния незнайно защо наричан така, след като открил гроба си.
- Е, попитал го Радул- намери ли го?
Онзи кимнал, но не усърдно.Тежало му нещо.
- Какво има? Да не е на друг?
- А, моят е- свил устни Незнайния знаен- ама ме закопали като куче. Бръснали малко земя отгоре и готово. Така ли се човек рови, мръсници ньедни.
- Оставаш ли?
Незнайния знайно защо рекъл:
- Идвам с вас, не ща да векувам като къртица- и захвърлил лопатата си.
После всички потеглили. Накъде?
Към Пъклото отивали. Към Пъклото.Подир пръстта си.

Рибаря стоеше буден, премяташе през главата си казаните му от Бога думи, почесваше Белка и й говореше:
- Само да ме е излъгал, пощурака. Ще ида на Щукин вир. Ще го уловя пак и тогава, жална му майка.
- Та той вече веднъж се подигра с мене- възмутен се обръна към кучето.- Поигра си с всички ни. Ама, само да ме е излъгал. няма къде да ходи. Пак ще влезе във вира
Някъде около четири часа се унесе в дрямка за малко и Белка, отегчена от досадните му брътвежи реши да иде зад линията на полянката, за да си улови мишка. Стана тихо и като бяло змийче се извлече през вратата.
След половин час Рибаря се сепна насъне и се пробуди. Скочи уплашено, завтече се на двора и видя, че денят си приготвя изгрев, в който да се окъпе и да белне. Слънцето срамливо едва показваше лице иззад Сечен камък.
"Още малко- губеше търпение Рибаря - той каза, „като се покаже кълбото цялото, тогава да ги изречеш". Само да ме е измамил... Неговото чудо божие, та ничие човешко...", закани се за кой ли път, когато слънцето се напъна като родилка и прескочи върха.
Рибаря се втурна заслепен към портата, отвори я, излезе на улицата, пое дълбоко въздух с добре оформените си хриле и изрева:
-ESOX LUCIUS!!!
Занемя в очакване.
Нищо. Всичко си бе, както преди. Горчилка обля гърлото му.
- ESOX LUCIUS!!!- изкрещя неистово.
Отново нищо.
- ESOX LUCIUS, твойта мамка, ESOX LUCIUS!!!- ревеше Рибаря , когато забеляза, че небето притъмнява, изви се вятър и разтресе къщите. Облаци се завтекоха отвред и изгризаха синьото. Затрещя. Светна дълга червена бразда и прояде облаците. Пороят ливна като от разпорен търбух.
- ESOX LUCIUS...- омаломощен, но щастлив изхриптя Рибаря и се свлече на колене.
Дъждът плющеше заканително и поглъщаше околното.Водата се покачваше неимоверно бързо и вече стигаше до шията му, когато се сети за кучето.
- Белке, Белке! Къде си ма?! Белкеее...- забълбука вече под водата, когато усети да го пронизва нечие могъщество и преди да разбере, че е негово в един момент по дълъг от смъртта изтрака с мощни челюсти, плесна с опашка и отпува към дълбините, а отгоре му по езерото вятърът вече яздеше крадени коне.

Белка тъкмо бе съсредоточила вниманието си върху една особено едра мишка, когато животинския й инстинкт усети нещо нередно да става от другата страна на линията откъм селото.. Изостави мишката и се спусна натам.
Дочу гръмотевиците и видя степаното небе, надвиснало над къщите. Разнесе се пукот, земята се разцепи и забълва огромни скали., които ограждаха селото. Краищата им пробождаха небето и пак продължаваха да растат. Кучето се разлая уплашено, кривна да избегне няколко скални отломки, шмугна се в една цепнатина миг преди да се затвори и се озова сред храстите с изчезналата пътечка.
Заваля. Белка лудо препусна към къщата на стопанина си, дочу сред грохота да я вика и удвои сили. Когато пристигна, обаче, гледката я ужаси.Само главата на човека оставаше над водата.
- Белкее….!- крещеше главата.
Белка заплува към нея, но миг и главата изчезна.
Кучето безумно започна да обикаля в кръг над мястото, където преди малко бе Рибаря . Лаеше и скимтеше, но той не идваше.
Пороят заплющя като бич и палето с нежелание, повече инстинктивно заплува към брега.
Достигна го, излезе на сушата, отръска се и припна към най- близката скала.
Изкатери се по нея, намери една пукнатина, завря се вътре и трепереща от студ и страх зачака стихията да се укроти, за да намери Рибаря . Стопанина си. Приятел и брат по страст.





ЕПИЛОГ

Никой никога вече не откри езерото. За останалия свят то не съществуваше. Живо същество не можеше да се промъкне през високата стена от канари. Дори птица не прехвърчаше там.
Но ако някой можеше да надзърне, щеше да види голямо синьо езеро, нетрепкащо от ветрен порив.
Щеше да стане свидетел как всяка, още незазорила утрин, от пукнатината на една гърбава скала се извличаше дребно, посивяло, с проскубана, висяща на фъндъци козина старо псе с черно, сухо копче , вместо нос и сълзливи, слепени от гурели очи. Кучето залитайки се препъваше в тревата и будеше скакалци и пчели.
С първите лъчи на ненаказаното слънце то достигаше до езерото, край което кротко пасяха едър коч и черна овца с бяло петно на челото.
Над езерото с крясък се виеше лешояд. Красива, честна спрямо другите птица.
Псето клякаше на брега и се разлайваше хрипливо..
В дълбините на езерото най- едрата щука отваряше кръгло жестоко око, дочуваше лая и с мощни плясъци се отправяше към плиткото. По пътя си подгонваше дребосъка и той паникьосан изскачаше на брега. Кучето съзираше дългото тяло на рибата да пори танцуващите сланчеви искри по водата и погледът му се изпълваше с безмерно щастие. Нетърпеливо нагазваше в плиткото, а рибата приближваше и весело биеше с опашка.. Около петнайсетина кратки минути двете животинки се гонеха из водата, вдигаха пръски и лудуваха. Кучето поглеждаше слънцето, което се издигаше над Сечен камък, пролайваше кратко, изскачаше на брега, хапваше от дребните рибета, зеещи на пясъка и с накуцване се отправяше към Щукин вир. Огромната риба заставаше зад някой камък в очакване. Кучето достигаше реката, завираше се в крайбрежния върбалак и с ръмжене извличаше от него вехта пътечка. С пътечката в уста нагазваше във вира до шия, закачаше я на опашката си и я мяташе в дълбокото. Пътеката се разстилаше плавно и потъваше, а кучето зъзнещо стоеше в очакване. Към обяд то нетърпеливо заръмжаваше и удряше с лапа по повърхността на водата.
Когато слънцето, като бутната от деца ценна статуетка се накланяше на запад и аха- да се прекатури, псето унило и вкочанено излизаше от вира, скриваше пътеката във върбалака и със скована походка се отправяше към езерото, където на повърхността го чакаше приятелката му. Щуката отдалеч забелязваше, че е само и унило, и побесняваше. Започваше с яростни тласъци да се върти в кръг и скачаше високо към небето, тракайки с древните си челюсти, сякаш искаше да прегризе слънцето и да върне по-добрата му половина на изток. Кучето нагазваше тъмнеещите води и болно заскимтяваше. Щуката бавно доплуваше до него и го утешаваше, галейки го с патешката си човка по главата..
После отражението на слънцето потъваше в дълбините на езерото, а рибата погалваше кучето за раздяла и с насълзени кървави очи се отправяше към средата на водната шир.
Псето заскимтяваше жално и поемаше след приятелката си. Тя дочуваше отчаяните му плясъци, извръщаше се и ласкаво побутвайки го с муцуна го откарваше на брега, целуваше го, внимавайки да не го одере с острите си зъби и отново се отдалечаваше.
Кучето се отръскваше, клякаше на брега, впиваше поглед след тъмната й сянка, после вдигаше муцуна към небето и от крехката клетка на гърдите му се откъртваше жален дрезгав вой, който политаше към каменните очи на слепия Бог.


К Р А Й