а всяка част от мен се смразява
от истината…
Спрял, стигнал предела,
да няма на къде повече,
достигнал края на света.
Пречупени дървета,
замръзналата трева
натрошена под напора
на студения вятър
пронизващ и режещ всичко.
Докосващ с пръсти косата ми,
дерящ с нокти по всяка
не закрита част от плътта ми,
играещ си с палтото ми,
опитващ се да ме успокой
защото…
…свирепата гледка разкрила се
в съкровените си мигове пред мен,
ме плаши до смърт.
…където небето се разделя
със земята, сякаш рана
отворена с нокти и зъби
от някой, който силно мрази света.
Очевидно това е края на всичко,
по страшен и болезнен от смъртта,
защото зная, че след него просто
няма да остане нищо. Очи да затворя
не мога, невярващи, и лека полека
всяка част от мен се смразява,
пленена от гледката и от истината.
Докосвам лицето си,
а то остава в ръцете ми,
които отпускам надолу.
Смъкнал маската си.
Разбрал, че вече
няма смисъл от нея.
Края приближаващ,
безпощаден, унищожаващ
всичко, което копнее за живот…
Тънка кървавочервена линия,
ярост и агония, която е наша -
породена от собствените
ни грешки и глупост…
А истината понякога така боли!