автор: PLACEBO

Продължение на Мисия - ЛЮБОВ (5)

http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=33217
Той беше една от най-емоционалните ми кармични срещи във времето.
Тези три разминавания, последното - фатално - по-късно дълго време не излизаха от главата ми.
Вторника след Еньовден, отидохме с приятелката ми на свиждане. Ангел все още беше в реанимацията, целият гипсиран, бинтован, на кислород. От него се виждаха само едни очи.
Съпругата му, скромна жена, с непретенциозно излъчване, се ръкува с нас сърдечно и ни благодари за вниманието, което сме оказали на Ангел. Уж всичко беше наред, а усетих голямата пропаст между нея и Ангел. Нямах усещане за любов между тях.
Жената тактично ни остави сами с него, като помоли да не се задържаме много. Лекарите препоръчвали спокойствие без емоции.
Влезнах в стаята с широка усмивка, все едно, че нищо не се беше случило.
Ангел не знаеше, че ще дойдем. Ококори едни очи, изненадан.
- Е хайде - честит ти нов екип! - казах аз, смеейки се.
Той придвижи внимателно дясната си ръка, шинирана, към тялото си. Разбрах го и без думи - очите му ми казваха всичко. Смееха се в момента, но само той си знаеше какво му е.
Отправи благодарствен поглед към двете ни. Показахме му натуралните сокове, които му носехме. Пак ни благодари.
Колко красноречив е езикът на очите!
"Как сте?"
- Както винаги, тичаме! Добре сме, Ангеле! Не ни мисли нас. Гледай по-бързо да се оправяш!
С клепачи ни каза - не знам как ще се оправя, боли.
В безпомощността си сега, той беше силен. Беше докоснал своите си истини в този живот. И търпеше смирено.
Съпругата му влезна и тихичко ни напомни, че е време да излизаме. Приятелката ми му каза Чао с ръка, пожела му скорошно оздравяване и се запъти към вратата. Излезнаха и двете.
Аз се доближих до него, хванах пръстите на дясната му ръка и ги задържах.
- Ще се оправиш! Вярвай в това!
"Гледай себе си! Не ме мисли мен!"
- Ще те чакам! Имаш да ми разказваш за виното, за билките и за още куп неща!
"Ще.."
- Чао. Пак ще дойдем!
"Обичам те!"
"Обичам те! Чакам те!"
Тръгнах с гръб към вратата, не можех да откъсна очите си от неговите. Каква магия имаше в този човек!
След една седмица решихме да отидем отново на свиждане.
Обадих се у тях, за да разбера от съпругата му дали е пак на същото място.
- О, вие ли сте! Толкова търсих телефона ви!
Чук!
- Ангел почина!
- Моля?! - светът се стовари върху ми.
Чук! Чук! Чук!
- Починал! Когааа? - гласът ме болеше чак. Боже, нееее!
- След като вие излезнахте от стаята, онзи ден, няма и пет минути, той изпадна в кома. Вие бяхте последната, която го видя жив! Търсих телефона ви из неговите тефтери, но не го открих. Погребахме го преди два дни. Изчакахме дъщеря ни да се върне от чужбина.
Замълчах. Сълзите се стичаха по лицето ми. Как боли, Господи! Загубата на близък човек - най-големият ни кармичен урок. Не исках съпругата на Ангел да разбира, че плача.
Оставих й телефона си и помолих за четиридесет дни на Ангел да ми се обади.

Изпаднах в дълбока за мен депресия.
Предстояха Богородични пости. Започнах да постя с ясното съзнание, че ще ми помогнат. Така и стана. За две седмици се затворих в себе си, обърнах се към себе си. Животът е преходен, особено този, в земното ни превъплащение. Пречистих се и взех причастие при свещеника, когото много уважавах и обичах. Не ходех при друг.
"Моите приятели" също тъжаха, усещах ги някак си. Особено Ханзел. Той харесваше Ангел заради непоправимото му чувство за хумор.

Не тъжете, им пращах аз импулси. Никой не е останал жив на земята, идва, отива си, нали вие ме учихте така да разсъждавам, отвисоко!
Да, но Ангел беше специален за нас. Ти не знаеш, но в последните седмици от живота си той позволи контакт с нас. Опознахме го.
Как така? Контакт? Такъв, като моя?
Да, самите ние останахме безкрайно изненадани от това, което се случи. Катастрофата не съществуваше като случка в неговия архив. Малко да бяхме предугадили какво става, щяхме да го защитим специално.
Как така да го защитите специално? Аз имам ли такава защита?
Да, имаш, любовта ти! Ти си я имаш по рождение тази защита, миличка! Затова те открихме всред милиардите човеци! Но за Ангел нещата седяха по друг начин. Не че при него нямаше любов, но той беше попаднал във водовъртежа на негативните сили и не можеше сам да се измъкне. Ние му помогнахме да оправи енергиите около себе си. Ти знаеш, че той беше един от най-дбрите ви траколози, нали? Разчитахме изключително много на неговите познания в тази област. Бъдещето на планетата ви се крие във вашето минало!
Божеее, какво ми говорят пак тези "мои хора"? Бъдещето ни се криело в нашето минало.
Винаги ме изненадваха с някакви такива, на пръв поглед, тъпизми. И аз се напъвах да ги шифрирам, да ги разбирам. И след това ми просветваше колко проста и ясна е тяхната логика, тяхната вселенска логика. Като в задача по стереометрия - решаваш някой равнинен елемент от задачата, мъчиш го, и той все не излиза. Докато не го погледнеш от друга гледна точка, от друг ъгъл.
Разказаха ми за познанията на Ангел. Той търсел от години нещо. Нещо, което му бил предал на смъртния му одър неговият дядо. То било някакъв знак - послание на траките, обитавали земите ни.
Сега ми се подреди на мен пъзела, защо Ангел все искаше да ходим заедно към Хасково, Ямбол и Кърджали. И защо винаги ме питаше - ще можеш ли да усетиш нещо, ако те заведа на едно място. Беше чудак, и аз никога не придадох особено голямо значение на думите му. Категорично го отсичах, че за иманярски истории да не разчита на мене. За здраве може, както и за всичко, извън материалното. Ама нали все за кратко се виждахме, и все оставяхме за някой друг път. Другият път не дойде. И нямаше и да дойде в този живот.
Толкова объркана и пуста не се бях чувствала отдавна. А същевременно знаех, че в мозъка ми е заседнало нещо голямо. Някакво велико откритие, за което сега, обаче, нищо не предполагах. Ако знаех, то не можех да си спомня. А даже и да си спомнех някак си, нямаше да знам за какво ми е.
Не е дошло времето ми. Търпение! Как само ми се предлагаха кармичните уроци по търпение. Невинаги ги усвоявах успешно обаче. Никой не е дошъл научен на този свят.