Събуждам се и пак политам
и в облаците се оплитам.
Нежно ме изпълва бяла мъгла,
изтръгва болка, завист, тъга.
Докато болката закръжи край мен
освободена от усещане за плен.
Докато завистта застине в пустотата
или отчаяно се дръпне в мъглата.
А тъгата... ще си запазя в мен,
за някой час, в някой ден,
когато ще сме далеч един от друг,
когато няма да си тук,
където сърцето ми е по - жарко
от слънцето,
а ръцете ми - обречени на самота.
... О, чувства, заспете в безкрая.
Не искам сърцето си да замая.
Не искам купчина от жалки лъжи.
Не искам скръбта ми да стене в сълзи.