автор: Perdita

На Д.

Има странник един
на края на хорските пътища.
Всъщност, те към небето отиват,
той оттам се завръща.
И понеже отдавна е пребродил звездите,
може вече с любов да докосва и нея,
в очите й вино омайно да сипва,
в сърцето й кротък поток да влее.
...Бил невидим за всички, някак прозрачен,
само тя го видяла в смътната вечер да броди,
и тогава изплела от косите си златни пътечка...
двамата там са, по нея все влюбени ходят -
две деца, от света тъй далеч,
като двойна звезда или прилив на нежност,
залял Вечността.