автор: utro

Няма виновни. Сам си си лост,
с който подпираш земята от космоса.
В гърлото дращи рибешка кост
и ти засядат въпросите косвени.
Ту си играем на сляпо с ръце,
призраци в думи, горящи порои...
Ту въху сухото наше небце
пада на срички едно неспокойство.
А от пустинята стават цветя!
Зная със сигурност как се полива.
Колкото снежен човек е света
и се топи пред една съпротива.
Слънчева, да. Но простряла лъчи
сякаш изплела от топлото прежда -
в нея се крият безбройни очи,
а все по-малко остава надеждата!
Затова не очаквай от ад или рай
да ти сбъдват пътеки с условия разни.
Не насилвай в теб вярата, просто си знай,
че животът във нас не минава напразно!