автор: Perdita

Но те онзи, общият, а твоят личен, когато всичко се срива в живота ти и сякаш никога не е било. Когато прашинките по амфората се оказват огромен сив слой прах, а тя - само заиграване на фантазията ти.
Тогава, когато щастието се измъква не на пръсти изпод прага ти, а се изхлузва от тебе като змийска кожа. И нова кожа още няма и сякаш никога няма да има.
Тоталното обезверяване. То и Вярата. Твоята собствена необетована земя и твоят Апокалипсис. Липсата на едно сърце, значимо колкото мечтите ти; или на идея, галела бъдещето ти; на ад дори. Невъзвратимостта.
Обратното на Вярата не е отсъствието й. Не е празен лист хартия. Не е капчицата мастило, още неизписана. Невярата е в срутването. Но пък, от най-ниската точка започва полетът. Или смъртта...Понякога избираш, друг път е по-силно от тебе, няма правила, има човешки истории.
Винаги особено ме е вдъхновявало това, което са чувствали други жени. Сякаш сме камъчета в реката и една и съща вода ни е обливала и изглаждала. Въпреки че казват, че водата в реката никога не е същата като преди :)
И така, къде е лъчът галещо слънце, когато си на дъното?

"Онова, което ще ми даде сили през следващите 20 години (а те са по-несигурни и от думата "вечно") е знанието, че дори изправена пред сгромолясването на всичко, в което вярвах, че е неизменно; дори когато вселената съвсем ясно ми показа, че греша в своите постулати и дефиниции, не се пречупих. Сринатата кула на сигурността ми не срина мене. Сталбилността идва отвътре, не отвън..."(Лусил Клифтън)

Защото невярата никога не докосва светлото в нас. Ние не сме родени на този свят, за да имаме колкото може повече неща в къщите си. Не сме родени дори за удоволствия. Съзерцаваме, да , и е прекрасно - формите, стихиите, слънчогледите, децата; тия така затрогващи ни залези, или синият цвят, сребърният...Но и за съзерцание не сме родени.
А да обичаме и да ни обичат. Независимо дали си го признаваме, копнеем най-силно за любов. А тя самата, без значение как падаме, не се пречупва, не се огъва, не тъмнее; свири по клавишите и изтръгва онази музика, която в тишината прокапва от сърцето ми и от нечие друго сърце, и двете пътечки от червените белези на страстта в един миг се сливат, за да продължи животът на земята. Езическо, тайнствено...Вечно.

Да, има безвъзвратности. Цялата нелепа Вселена е празна. Липсват ти нечии очи, присъствие; няма го билото и не ще се върне; вечността става на прашинка, по-разбита на пух и прах от секундата.
Вярно е, раздялата боли. Независимо дали някой си е тръгнал от този свят или само от тебе; дали си загубил идеите или достойнството си - както и земетръсно да се е превъртял часовникът и да те е сринал, все боли. Разликата е в количеството - повече, по-малко, непоносимо.
Може цял живот да си вярвал в нещо и да го загубиш. Но ние сме човешки същества. Ангели почти в неписаната йерархия :) Можем да летим, въпреки че падаме. Имаме крила и в тинята. И в най-дълбинната самота сме късчетата злато.
Защото ни изпълва любовта. И смъртта не може да я прекърши. Ако не беше така, как щяхме да сме оцелели досега? Заради какво друго си струва да живеем? Нека си представим, че това са последните ни минути тук. Какво ще си спомним, докато още дишаме?
С ръка на сърцето - какво?
Не вярвам да са страховете, холовите гарнитури, повишението в работата или когато сме си отмъстили. А любовта към децата ни например...

Никога няма да забравя какво изпитах, когато видях за първи път дъщеричката си. Раждах с цезарово сечение с пълна упойка, така че не ми я показаха веднага. На другия ден по едно време сестрата влезе в стаята с ревящо бебе и тръгна тъм мене. Аз само промълвих :"Това ли е тя?" - по-скоро не като въпрос, а като възклицание, и бебето спря да плаче, а си обърна личицето в посока към мене. Тогава, преди да я поема, и докато я поемах, изпитах чувство, което не ме оставя и досега, и не виждам с какво е различно от романтичната любов :)
...И интересно е как тази любов се проявава ужасно делнично. В малките, направо в миниатюрните неща. Майчинската любов в една голяма част се изразява в най-обикновени дейности - готвене и честене, гладене на дрехите за училище, правене на плитки, чакане до катерушката...Сякаш няма нищо възвишено в това и в десетките подобни неща, но не мисля, че и най-възвишеното нещо би могло да предизвика у мене и една хилядна от приятното чувство да се грижа по този начин, да изразявам любовта си така всекидневно, пък и нощем - да я завивам с одеялцето, въпреки че за пореден път си казвам, че няма да изстине, че няма смисъл...:)
Пития Пий нарича това "досадата на близостта", като му придава също положително звучене. Хилядите, наглед "несвързани частици", които правят връзките ни трайни. Така е с любимия, така е с децата, с приятелите и близките ни. И тогава раят престава да бъде в зрънцето пясък, в уникалното нещо, а в наслагването на много такива зрънца, в разпръсването им в една наглед хаотична и дори безлична на големи участъци мозайка. Но пълна с живот, с чувства, с трептене, с отговорности, с лоши и хубави мигове...
Пълна с любов - мъничката, всекидневната. Чиято златна нишка не ще прекъснем, когато си тръгваме, повикани от сиянието.
Любовта е една единствена, както и да я проявяваме. И когато нещо важно се е отронило от живота ни, само тя може да ни спаси. Нашата опора е, несриващата се кула.

" " "

Ала защо тогава, след като тази кула е така важна за нас, има същевременно и нещо толкова донкихотовско в нея? Може би защото, както тъжно го е прозряла Емили Дикинсън:

Понякога живеем със Сърцето,
по-рядко - със Душата,
със Силата - едва ли някога
и много малко - с Любовта.

Права е, нали? Не си позволяваме да сме сяйни. Затова ставаме празни и нищожни, когато ни връхлети личният ни Апокалипсис (пък и нищо да не не ни е връхлетяло). Някой е спрял да те обича или те е наранил отвъд границата; останал си на улицата; загубил си всичко, и надеждата. Или си срещнал смъртта, може би най-безвъзвратното. Много обичан човек си е отишъл; ти самият страдаш от нелечима болест и скоро ще си отидеш...
Не, няма да говоря за религиозната утеха. Защото това са приказки за любовта - онази, естествената като въздуха. И сто и една хиляди нощи няма да стигнат, за да бъдат разказани всичките влюбени приказки :) В храмовете ли да ги сложим? Колкото човешки същества е имало и ще има, толкова са и те. Повече от звездите, от светулките. Простор им трябва.
Защото, дори и след "края", се наслагват някъде в простора. Над безмълвните полета на Страната на Вярата, може би между облаците.

" " "

Но тук, на Земята, приказността лесно изчезва. Губим я. Особено при срещите със смъртта. В нас се настанява чувството, че в отвъдното на живота няма пролет, възраждане, сърдечен ритъм, защото някак умираме и ние, ако обичано същество си замине. Не долавяме безсмъртието на душата.
...Мисля, че най-лесното нещо на света е да не вярваш. Светлината във видимия свят, както смятат някои хора, е мрак за невидимия, и обратно. Ние живеем в негатива на Светлината. Е, как тогава да докосваме небето, да го имаме? Как да се помирим със смъртта?
Тая есен бях няколко часа с една възрастна жена. Тя си набра грозде, а после отиде до гробището, което беше съвсем наблизо, и сложи малко на гроба на мъжа си. Каза, че ще му хареса.
...Всъщност, сигурно са имали и лоши моменти. Може да са се карали, може всичко. Че кой не е? Но какво остава обикновено след края - гроздето, което е обичал; някой хубав негов жест; десетките незалечими спомени...Остава дълбоката свързаност, която са имали... ...Ако е било Любов. И ако е било Любов, тая свързаност, какво, изпарява ли се, анихилира ли, единствено в сърцето на живия ли е, просто спомен?
Можем ли да знаем? Кой е дошъл от небето да ни го каже със сигурност? Вместо това, след нечия смърт наистина е пусто. Усещаме пустотата с всяко сетиво...Гледаш тревите, пътя, люлеещите се от вятъра клони; хора, на които не им пука, смеещи се устни. Че и въртележките пълни, билетите за цирка продадени...Как да вярваш? В какво? Сънуваш объркани сънища, четеш вдъхновяващи книги, палиш свещи; нагласяш си знаци, подсказващи безсмъртието, помъдряваш и...дори тогава тъгата може да не си отиде.

" " "
Подобно е усещането за всяко отвъдно - на живот, любов или идея. Нямаше да е така обаче, ако от малки, вместо да учим хилядите ненужни теореми, ни бяха показвали, че Вярата е път без условности към светлината. Нямаше да трябва първо да помъдряваме и чак на преклонна възраст, ако изобщо го постигнем, да намираме Равновесието. Нямаше, а това е най-важното, да губим детинската увереност в чудесата, в силата си, в омаята на живота. Вярата ни нямаше да е стъпила на травмите - като изход накрая, като светлинка в тунела. И може би, нямаше да има тунели.
Как бих искала да запазя тая вродена, силна жизненост в детето си! Да му кажа с пълна увереност: "Не слушай повечето хора, в тях говорят болките, раните, загубите, обърканите ценности, липсата на обич...Бъди такава, каквато си си сега - естествена и отворена за всичко, безкрайно любопитна и все още необъркана от мене и от света..."
Или по-добре е да й кажа: "Моля те, научи ме и мене! Върни ме в детството, когато гледах звездите в двора на баба ми и ми се струваше, че са зърна в паничка и само да посегна, ще ги разбъркам, ще задрънчат. Бяха близко, част от приказката, населена с вълшебни обувчици и килимчета, с добри герои, с говорещи животни и невероятен принц, за да съм принцесата...После къде изчезнаха? Къде се запиляха? Щом ги има и в твоя живот, малка принцесо, може ли да са били измислени? Не ги губи и ти, недей..."
Не ги изоставяй. Нито познанието ще ги замени, нито търсенето на фалшива сигурност. Не ставай обикновена, защото всяко човешко същество е необикновено. Слушай тишината в теб - всичко е там, цялата вселена. Просто не я заглушавай и винаги ще я чуваш.
Твоята приказка.

29-30 ноември, 2005г.