автор: Alba

Казваш да не се смея. Да, ама не!
Ако беше в съня е друго нещо, но в реалността без хаоса и смеха на небето не бих успяла да си подредя мисълта.
Затова всеки път, щом се събудя, провокирам тяхната атмосфера така, че ги завихрям в едно такова голямо, дето едни хора с апаратура и возило го дебнат с години да се появи и да го снимат, че било красиво, ама от онези страишно красивите, а при мен само му трябват едни здраво стъпили на земята крака, и един непоставен на мястото си пирон, от покривните ми майстори
/ всеки ден им благодаря, ама тихичко, без да ме чуят, но както и да е/. Та това красивото се улавя за работа и хоп - дига с единия си пръст подпорите на покрива, замята ги на най-високата точка в небето, захвърля керемидите, смила в големия си стомах колоните, стените падат и кухнята ми се озовава барабар със закуската на тревата.
Хи! Какво ми остана сега - само две простички, но подредени мисли:
1. Да довърша закуската.
2. Да наема майстори, за утре.
Но докато стигна до тях, трябваше да го споделя с теб, разбира се, не за съвет, а само да ги чуя.
Сега си пожелавам приятна работа и по-красиво, може да е страшно, но що да не е по-красиво онова,хм, дето........, е хайде, млъквам, че ще ми изстине чая.