автор: viva_la_vita

Взирам се във всички тези хора, които ме обграждат. Сблъскваме погледи и тела. Колко сме близо - на сантиметри…и колко сме далече.
Колко са близо телата ни, колко са близо косите ни, колко са близо миризмите ни, колко са близки посоките ни в града, колко са близи местата, на които се спираме ежедневно…и колко са далечни.
Мисълта за теб ме засмуква като вакуум. Гмурвам се в дълбините на нашата непреодолима далечност. Далечината на времето, в което сме родени, далечината на пространството от хиляди километри, което ни дели. Зее. Яма - безкрайна, тъмна, безвъздушна, безтегловна. А в двата края на нашата безтегловност стоим аз и ти. Стоим - изправени, обрулени. Стоим и се виждаме без светлина в тъмната бездна.
Стоим и се чуваме без звук в безвъздушния Космос.
Стоим и се чувстваме без допир в нетленното пространство. Стоим и, може би се, обичаме - без да знаем в неизречения простор.
Стоим и не проумяваме как двата края на безкрайното се срещат.
Абсурдно е. Безкрайното да има край, да има два…и да се срещнат. Абсурдно е - обичам те! Но забрави, делят ни хиляди звезди…