Докато те нося към колата след пантомимата
в най-студената нощ от годината,
черното ми кожено палто пука от вятъра.
В тъмнината ни води онази звезда,
която Добрата фея ти подари,
ти стискаш здраво магическата си пръчка.
А аз стискам здраво теб от страх да не изчезнеш,
от страх да не пораснеш твърде скоро- и изведнъж
за малко да се подхлъзна, слизам равномерно по хълма.
Превит на две срещу вятъра с тътрещи крака
лесно биха ме взели за твой дядо,
чувствам това и все така здраво те стискам.
Знам, че никога няма да те видя облечена за Бала,
да съм до теб, за да те предупредя за Чаровния принц,
да присъствам на всички щастливи събития след пантомимата.
Стигаме до колата и аз те слагам в бебешкото столче,
непохватно се опитвам да те закопчая, трябва да успея
мисля си, ако имахме повече време. Повече време.
Ти плачеш. Къде е магическата ти пръчка?
О, не! Не бих понесъл мисълта да се върна за нея.
Нека друго дете я намери в снега утре.
Чакаме в колата магията да подейства.
Колата започва да се променя. Мирише хубаво
на зреещ плод. Трябва да тръгваме. Трябва.