автор: bogest

/това е още една глава от книгата "Камилата", която написах докато живях в Израел. Тази глава се пада в средата на книгата. От същата книга са и "Приказката на старата Агада" и "Нощ в пустинята", които са публикувани в профила ми тук.
Последното изречение от тази част, не е опит за атрактивност - в него няма нищо измислено. Използвам го като доказателствен материал за пропастта между циничността и откровенността, която пропаст се среща на всяка крачка в живота ни и е в контекста на самата глава./
- Чакай, сега те разбрах. Значи ти искаш всеки да си живее животеца и да няма никакъв технически прогрес.
- Кой е казъл, че прогресът трябва да е само технически? Къде остават духовният напредък, културното развитие, образованието, култивирането на земята, вписването на човека в природата. Техническият прогрес е като клин между познанието и кутурата, философията и религията. Той ги разблъсква и се насочва стремително право срещу природата, приемайки я като цел за преодоляване. Той е тихата лудост на човечеството. Както сврака скача на лъскаво.
- Но без него човекът си остава един примат, ядящ и подскачащ в първобитни танци.
- Техническият прогрес се гради върху войни.
- А ти какво искаш? През цялото време всички да си живуркат спокойно и само най-глупавите да се мъчат да изобретяват новости за общото благо.
- А ти какво си мислиш? Че новостите ги съчиняват само избраници? Знаеш ли, че когато Колумб стъпил на Южна Америка през 1492 година, едно от нещата, които открил са били фотопортрети на индианци. Три века по-късно Дагер създал камера обскура и неговите фотопроби са нареречени на негово име - дагеротипия. Европейците консервират откраднато знание, за да го продават под формата на технически средства. В Китай и Япония сериграфията върху различни видове тъкани е известна от 1000 години пр.н.е., но само след Марко Поло и други мисионери (месии. Нали се сещаш) принципът на сериграфирането се продава под формата на печатна книга, излязла изпод допотопно тежката печатна преса на Гутенберг в 1547 год. от н.е.. Казват, че тази книга била библията. Да ти пикая на техническия прогрес, който вече 2900 години продава една и съща стока, заприличала на вехта, претъркана до мораво, отдавна пресъхнала кожа от умряла магарица, след безбройната безразборна употреба. В Англия патентоването е професия още от 12-ти век (при положение, че самата Англия е държава едва от 9-ти век. Бързо схващат англичаните). Патентоването е озаконяване на крадени идеи, докато се намерят средства за осъществяването им. Европейците не държат сметка за прогреса на човечеството, за който ти говориш. Обратно, те държат да ти продадат твоята стока в тяхна опаковка. Именно аз мога да ти го кажа, защото съм от България и зная произхода на ДАНОН, чиято формула от векове, с пъшкане влачи трудолюбивият, невидим Бациликум Булгарикум. Bulgaricum, בולגריכום, βολγαρικυμ. В 1998 година този блуден син най-нагло се завърна в своята изостанала родина България от двувековно скиталчество по богатата Европа. Върна се преоблечен и опакован в пластмасова кутийка от 150гр., със закръглени ъгълчета, да не си дерат кожата хората, с фирмен етикет на Датската фирма Danone. Но не само това. Danone организира производството на кисело мляко в България, като за куйрук ще продава продукта си в България. Идва Danone да покаже на българските производители на кисяло мляко, как трябва да се прави кисяло мляко и да покаже на Българския потребител, що е оригинален вкус на българско кисяло мляко.

Добре, но след няколко стотин преки и косвени съприкосновения с европейската култура, с лекота ще отгатна енигмата на този привиден абсурд.
Отишъл дядото на бай ти Ганя във Виена още по-миналия век и свят да види и алъш-вериш да направи. За какво му е да носи пари, като може да ги спечели на място. Взел за из път една калаена пахарка с йогурт (кис. мляко) и предлага на всеки да пробва. Хората се гнусят но пробват, защото по цял свят е известно, че българите имат вкусна храна. Дядо Ганьо предлага и разказва, защото отде да знае човекът, че европейците бъкел не разбират, да си правят храни от животински продукти. Те животните само ги доят, а после ги колят и ги ядат по бързата процедура. Ще седне някой да ти изкисва млякото, да го чака да отлежава. Европейците ако трябва да произведат нещо като масло или сметана, вземат си отпуск, хващат се за бъркалката и въртят от тъмно до тъмно със скорост 42 об/мин. За тях всеки вид човешка дейност е свързана с прилагане на физическа сила или в най-добрия случай се прибягва до магьосническата помощ на алхимията. Затова за тях е интересно как се прави вкусната храна. След много опити в родината си те започват да произвеждат някакъв сурогат на вкусния задграничен продукт, който наричат оригинал, за да може да се продава. Европеецът не може да си го яде в къщи, защото много добре знае, какъв боклук е произвел. Той започва да продава, с цел да види дали хората няма да умрат от стоката му.

След 5 години успешни продажби Алфред Гугенбаум напълва един портфейл с чисто нови банкноти и заминава в България. Човек си казва, има господ. Алфред най-сетне е дошъл да прави търговия. Има две възможности: или ще купува стока и ще договаря още количества за следващия месец, или ще предложи на трима родопски пастири да отидат с него в Австрия и да произвеждат на място своя оригинален продукт.

Какъв наивник! Алфред не може да гледа никакъв балканджия. Ако би имал възможност, би изработил една грубо скована машина, в която чисто и просто да вкара трима българи, да не се виждат и да не миришат, а те вътре каквото и да направят, все ще излезе хубаво. Само прилична опаковка. Това е. Така че граф (щото не му стигат парите за титлата принц) Фон (бекраунд) Гугенбаум ходи по цяла България, без да пести пари за път и разпитва хората «как по-точно го правите това?». Най-интересното, че те му обясняват дума по дума, а той през цялото време смята, че го заблуждават. Естествено, че за да разбереш нещо, първо трябва да го направиш няколко пъти, но не с два пръста, а както се прави. Трудът е смяна на работни процеси, на физическа и психическа нагласа, има наблюдаване на процеса, не проверяване, защото е скодоумно да проверяваш нещо, което не познаваш. Трудът не е еднообразно въртене в кръг 5000 пъти за два часа и готово. Трудът е постоянната проекция на природния живот върху нашето ежадневие. От него идва характерната миризма на гореща, течаща пот, екстрактът на живота. А не прикрития мирис на студената, вечно гузна пот, признак на екзистенциализма. Целувал ли си стара курва, (като се има предвид, че старата курва не винаги е възрастна) която вече не брои нито победите си, нито употребените спирали, нито изхвърлените презервативи, нито погълнатите таблетки антибебе, застопорили безпаметно във времето няколко възможности за човешки животи, в името на Негово Високопреосвещенство Великото Удоволствие.

Не съм моралист, човече, нито някакъв праволинеен пурист, нито фанатичен йезуит, който се бори за чистоата на Светата Църква. Просто съм целувал такава жена и след това по погрешка още няколко. Знаеш ли на какво мирише. Отвън - на нищо. Чиста стерилност. Какъвто и парфюм да си пръсне, мирише само парфюмът. Ароматизатор за обществени помещения. А отвътре се носи дъхът на яко продухан далекопровод за земен газ. Няма грешка, това е смразяващият мирис на смъртта. Затова разпознавам хората от пръв поглед. А за себе си не се притеснявам, защото все още се случва да ми кажат, че мириша на бебе. Може би имат пред вид насрано бебе, но все пак бебе. Аз го приемам за комплимент.
Фон Баум си отива неудовлетворен, изхарчил само половината си пари мърморейки: «ще ми крият те от мене нещастниците. Ще им покажа аз на тях, кой е тука богаташът.». И Гугенбаум спрята за нула време с още няколко негови сърат(РАТ - война)ници една симпатична балканска войничка, защото много мрази да се подиграват с парите му. Колко струва една балканска война - нищо работа, няма и две банки пари.

В края на 1989 год., когато желязната завеса падна върху социалистическата публика, Алфред Фон III Гонгенбайген говори на някаква далечна издънка на рода (тъй като в неговия дом отдавна не се раждат деца). «Слушай, младежо, нашият род сме най-образованите хитреци в световната политика. Твоето предназначение и задължение е да продължиш, вещо вековната традиция. Ти трябва да управляваш!». «Скъпи, вуйчо, аз имам други планове за бъдещето си. Аз съм млад човек и не искам хората да ме ненавиждат.». «Разбирам, младежо, свободата безспорно е най-сладкото човешко благо, нали?». «Точно така, господине!». «Трябва да съм безчувствено чудовище, за да попреча на свободния избор на един млад човек, който по всичко личи има пълните шансове да прогресира на свободното поприще. Значи искаш да работиш. Ако смяташ, че мога да ти бъда полезен в намирането на произволна доходна работа, не се притеснявай да ми кажеш. Ще използвам всичките си контакти, за да ти бъда от полза. Ето ти ключовете от мазерати и моята мастър карт от дайнърз. Иди да се развееш малко.». «Не! Чакайте, не искам... Не съм казъл, че искам да работя. Изобщо нямах това предвид!!!». «Така ли?! Значи не съм разбрал правилно. Седни, защо ще стоиш прав. Слушай сега, пра-пра дядо ти и едни мои роднини, преди доста време разориха до голо Балканите и те сега чакат с изути гащи да отидем да си приберем своето. Аз нямам, какво да вземам от там. Нищо вече не ми трябва. Обаче имам една мечта, която е мечта още на Алфред 0-ви Фон Гугенбаум. Вече 108 години произвеждаме най-доброто кисяло мляко и досега не можем да му постигнем вкуса, както го правят българите, ако трябва право да си говорим. Дойде момента да се научим. От днес ставаш отговорен директор на оригиналното датско производство при оригиналния му производител. Твоята задача е: да организираш производство в София, там е най-голямата им фабрика, «Сердика» се казва. Да избираш само специалисти, да ги наблюдаваш под микроскоп, да разговаряш с тях през цялото време. Да ги напиваш, да ги дрогираш, да ги хвалиш, да ги наказваш, да ги уволняваш. Те обичат да ги малтретират. Трябва да създадеш архив минимум от 1200 сираници подробно описание на всички процеси. Да се надяваме, 5 години ще са ти достатъчен срок. Всички средства за откриване ще са от мен. Предполагам, че пари за преживяване ще си набавиш от продажбите на място. Имаме също карт бланш за износ в Югославия, Харватска и Румъния. Гърците и турците не искат да получават от България нищо, защото там си пробутват своите си боклуци. Както и да е. Ние ще намерим пътища да ги излъжем. Поздравявам те с правилния избор. Почивай си, не бързай, обмисляй. Аз ще ти кажа, кога.». След още 9 години вуйчо каза «давай, ти си!».

Няма лошо. Винаги ще го казвам. Но циклофренията е страшно нещо. Значи четири поколения вече дори образовани хора зациклят все на едно място. Искат да приложат тайната в производство, без да искат да усвоят самото правене.
Преди време Йехуди Менухин направи филм «Музиката на живота». Не мога да ви покажа това, което ще кажа. Той разказваше за уроците си при Йонеску, който веднъж му обяснил: всеки има свой похват да измъкне един и същи звук. От там идва стила. Но веднъж проф. *** ми каза «ако искаш да постигнеш звука на Стравински, който е свирил на дебюта на своето капричио, ти трябва да подходиш към този момент с ето такава сила (и Й. М. показа), за да стигнеш до това движение» (и пак показа). Това идва да подскаже, че само свободното движение постига идеалните фигури. Те не могат да бъдат плод на никакво старание, усъвършенстване, или изчисляване. Единствената идеална линия, която един МакинтошR16m може да очертае с помощта на съвършен компютърен специалист, това е траекторията на неговото свободно падане от офиса на 12-я етаж, подхвърлен с кеф от ръката на фриволно отлъчилия се компумен.

Животът няма никаква възможност да бъде синтезиран, той се живее. За да се изплюеш, се изплюваш, нали? Не се приготвяш, а просто го правиш.
Сладката рускиня от съседната улица си направи приказни гърди. Бях много приятно изненадан. След година гърдите й спаднаха. Тъпо.
Един скъперник, производител на мъжки облекла, богат, млад и хубав, около него непрекъснато витаят красиви момичета, но скъперник, веднъж ме изпращаще с колата от офиса си. Беше ми платил някакъв хонорар. Искаше да ме остави точно, където аз искам. Спря на ъгъла пред любимия ми бар. Отвътре се виждаха весели хора. Не очаквах въроса му: «как ги ебеш тея хубави путки?». «С любов» - казах му.