автор: Svetlin

Били сме страната на абсурдите, невъзможните неща
тук има толкова парадокси и привидно необясними схеми на възприемане на света, каквито няма никъде другаде, затова човек ако е продукт на едно общество различно от българското, няма да приема за привидно необясними "положенията" (нещата) в България, те за него ще са наистина необясними.

За българите обаче няма необясними неща, те добре познават себе си и това познание има една важна характеристика: няма го в синтезиран и събран, обобщен вид. Сигурно е обаче че е "на върха на езика" и близо до изказване във всеки един живял постоянно "тук" и "отварял очите си на четири", а пък обратно - "далеч от очите, далеч от сърцето", оказва се че не може да има обич/омраза на всичко това ако си толкова далеч че нито получаваш точна информация за новите абсурди, нито си запазваш тренинга чрез който да очакваш или предсказваш такъв вид абсурди ("типични").

Има ли обаче нещо което липсва при цялото това многообразие на абсурдните възможности? Дали няма нещо обобщаващо, някаква
повсеместна липса на нещо конкретно която да създава среда за постоянна поява на уникални абсурди?
Всъщност не са ли те компенсация на липса която не може да бъде запълнена колкото и изобретателни и масови да са действията и влиянията на парадоксите, които се по/явяват...

Това нещо е липсата на психическа нездрава атмосфера, или като се обърне наопъки и опрости това понятие - извода е че всички българи (с малки изключения) са прекалено здрави психически! Толкова много е дела на психическото здраве, че нищо не може да компенсира този дисбаланс.
Във всяка една дейност която изисква себеотдаване до глупост и до ирационална наивност - като професии на полицаи, лесничеи, военни, и прочие хора които би трябвало да е възможно да се пожертват за нещо по-велико от тях - българските интереси, винаги и всякога се оказва че място за наивност няма. И разузнавачи няма по подобни причини.
Но не може да се ограничи примера и само в тези професии - психическото здраве и стъпилия твърдо на земята егоизъм е толкова вкоренен че се явява просто навсякъде - вярно, в повечето други професии няма толкова възможности да проявиш героизъм, но дори без възможности да блеснеш, все има някакви макар и малки необходимости от поставяне на общите интереси ПРЕД своите. Това обаче е с вероятност да се случи близка до нулата. Смразяваща е картината откъм математически вероятности някой да си свърши работата така че да имат полза всички, цялото "общество".

Всъщност, "Общество" е дума в която българите не вярват, защото нито са направили достатъчно за да изградят смисъла на думата, няма Общество към което да имат доверие, и навикнали все така да се успокояват че може и така - завинаги. След мен и потоп, но докато може - моя личен егоизъм е пред всичко, оттук до края на света.

Това е и причината за постоянните приближавания на такъв край, постоянните нови пътеки невъобразими за нетърсещите обществено самоубийство общества - нови и нови проявления на всеобщо безверие и нихилизъм, които заливат като вълни психическо здравата тълпа обзета от вярата на егоизма. Някой да знае кой е празника на егоизма? И дали е обявен тук да е всеки ден...

Светлин
19 април 2004