автор: vavilon

…Лятото свърши.Дойде дългоочакваната есен, а с нея и проблемите на обитателите на къщата край реката.
Старата къща се мръщеше по своему на кроежите на заможните платци. Дърветата, красиви в своята мощ, храстите, елегантни в своята премяна, се осъждаха на смърт. На мястото на двора и старата постройка предстоеше строеж на триетажна кооперация. Тревогата като хамелеон се препичаше на слънце. Крушата гордо повдигнала клони се жалеше на прасковата: "След дни животът ни ще свърши…А толкова сме млади.Исках всяка година да радвам хората с плодовете си. Наистина ЖИВОТЪТ може да бъде прекалено кратък!Само на пет години съм!"
Нажалена съседката и се опита някак да я успокои, но не знаеше как да си послужи с думите. Ала все пака опита: "О, мила приятелко, не тъжи за Живота!На мен ми беше дадено да живея само две години, но като се върна назад, разбирам, че през повечето време съм била щастлива в майката Земя! Вярвам, че Душите ни няма да умрат,а дните ни ще имат смисъл и след края!"
Листата пеят песента на гроздоберите. Есента се крие в пазвите на Луната.И разнася тайно тревожността на дърветата по улиците. А те, прашни и знойни, като змиорки, хапеха лицата на прибиращите се пътници.
"КРАЙ! Тъжна дума, приятелко! Като се замисля, не съжалявам за своето раждане и порастване,чувствам се одухотворена и привлекателна! Тези чувства ще ги отнеса в Безкрая! Е, да, има нещо, за което ми е тъжно. През една ограда тихо, но с интерес ме заглежда млада череша… Ароматните и цветове всяка пролет пробуждат флирта на опознаването, мечтите за скорошно познанство. А сега -как да и споделя, че скоро няма да ме види при изгрева на Слънцето?…Не е справедливо!" - и сълзите колкото орех падаха по дланите на момичето, което се беше навело да събира есенната шума. Дървото се стресна, както и момичето. Спря споделянето. Притвори клепачи. Не трябваше да го виждат че плаче!
"Сигурно сланата е оставила следите си по листата." - заключи златокосото момиче и прекъсна работата си нажалено. Дърво и момиче за миг мислеха еднакво.Тъгата завладяваше в едно и старата къща, и храстите с арония, и дърветата с нежна душа, и дългокосото същество на име Ива.Чувствата не са приоритет само на човешките същества. Ако се вглеждате по-често в околния пейзаж, може да чуете леко шумолене. Не, не е вятъра! Цялата природа разговаря на еднороден език. Въпросът е умеем ли да го разпознаваме?! Проявяваме ли достатъчно съпричастност към Света….