автор: Perdita

Горят ми стъпките, усмивката блуждае,
превърнах се в арена бойна
на сблъскали се нежност и желание.
И като в примка от мечтано щастие
душата ми си завладял...
Не, аз не искам свободата си,
а само тебе, защото
обръщаш моя свят с едно докосване,
тъй както твоя аз. Дори когато
в стаичката тъмна на женската ми същност
се загубвам от съмнения, ти идваш и
прогонваш мрака, прескачам се
и ето го небето отново, то е светло! Води ни
един към друг и там е танцът
на душите, на моята и твоята...
В танго от невъзможност пак умираме,
страстта прокапва от сърцата,
виж колко бледа станах, лунно бяла....
Но хубава като следа от паяче.
Ръката ти оставя белег,
избиват капчици невидими на смъртна жажда,
белязана съм цялата от нея -
че тя е болест и не се лекува,
през вечността пренасям я от раждане във раждане,
защото ти ме зарази, когато
Бог ни създаде - нас, звездите, прилепите, всичко.
Ела, отново превърни ме в чуден вихър,
танцувай с мен, като осъден на любов,
без право на помилване до края на света.
Последното сме аз и този танц - съдбата ти.
Това сме го живели вече милиони пъти -
сливането на Любовта със себе си,
на моста със пияното море
и на русалката с мечтите на моряка.
Ела, хвърли отново мрежа към сърцето ми,
да изгорим така и кея да взривяваме,
а после да се любим сред остатъците
на вълните. И нека тръпне в ужас гравитацията,
да спре да вярва в своя Господ ако ще,
но няма да ме спре да те достигам, защото
рана е без тебе - ще викам,
звездите ще разгоня да не смущават танца ни,
единствените пламъчета пак ще бъдем само ние!
Безсмъртна моя обич,
минала като сълза през вековете.

авг.,2005г.