Дойдох да кажа сбогом, а не мога да си тръгна. Медът на твоите думи ме е омагьосал. Лепнат стъпките ти и след тях се влача
като ослепяло ловно куче. Болезнено е да те наблюдавам само с ноздри колко си щастлив и как прегръщаш всичките жени, а те те обожават. Захвърлих преди време до съня ти празен лист- когато се събудиш да напишеш колко ме желаеш и ме молиш да се върна. А аз пък да нехая.
Листът е още бял. Но не понасям тази чистота и хвърлям върху нея кал и пепел. Любовта ми повече прилича на омраза, но как да си призная ми кажи, че се превръщам във гротеска на самата себе си?
Разбих вратата ти и се гордея със това. Уж, за да няма връщане обратно. Сега насила се опитвам да я вдигна там, където няма вече даже спомен...
Прекалила съм, нали?
Гладът за нежност всеки ден расте, а думите, които ти изпращам като ехо са призраци, които да те наблюдават дори когато спиш. Но спиш спокойно ти. Това ме подлудява.
И сянката ми черна не иска даже да се върне с мен през комина в бащината къща, а чакам ти да ме последваш...
Скубя си косите, веждите, косите, веждите, мустаците на въображаемите ми съперници, които даже и не са такива, защото вече нямам власт над твоето сърце.
Дори да се завържа за леглото, да си запуша всичките усти, очи, уши, гласът ми ще се чува до луната всяка нощ, докато дишам.
Ела ме удуши!