автор: EvaKovach

В дъното на мазето, на най-горния рафт, стоеше една газена лампа.
Стъклото й беше цялото опушено от годините вярна служба, беше й останала съвсем малко газ, а фитилът й беше изтънял и изяден от влагата. Лампата не знаеше от колко години стои на тъмно в мазето, можеше да съди само по дебелия слой прах, от който едва дишаше.
Не искам да умра в мрак, мислеше си лампата, искам да светна за последно, пък после каквото ще да става.
Когато й ставаше особено самотно, тя си спомняше за времето, когато не беше каква да е газена лампа, а любимата лампа на стопанина. Стоеше на бюрото му, сред дебелите книги и хартията за писане. И беше особено горда, когато вечер, вместо просто да щракне електрическия ключ, стопанина запалваше лампата и в жълтата й светлина прелистваше някоя стара книга. Понякога четеше на глас и лампата затаяваше дъх, за да не мигне пламъкът и гласът на човека да не секне. Ех, да можех за последно да посветя на някого, който чете някаква прекрасна история!, мислеше си лампата. И заспиваше в тъмнина.
Един ден, всъщност, една вечер, се чуха стъпки. Стълбите към мазето изскърцаха за първи път от месеци...или години? Чу се глух удар, кратък вик и дрезгав мъжки глас изруга:
-В проклетата къща няма дори ток!
Мъжът щракна запалка и в мижавата й светлина огледа рафтовете. Забеляза газената лампа, посегна към нея, но се поколеба. Лампата застина в очакване. Примигна, когато мъжът духна с всичка сила към нея и аха да кихне от праха, но се сдържа. Той я взе и изтича нагоре по стълбите. Остави лампата на кухненската маса и изгаси запалката. Навън беше студена и влажна есенна привечер, но в къщата вече беше почти тъмно. Мъжът махна стъклото на лампата и запали фитила със запалката. Фитилът се сгърчи от усилието да пламне, беше твърде влажен и твърде стар. Но лампата събра сетни сили и пламъчето се появи, плахо и треперещо, с бледосинкав дъх. Мъжът сложи стъклото, без да го почисти от праха и лампата запримига от усилието да фокусира погледа си. Старата кухня никак не се беше променила. Но беше по-прашна и по-олющена, отколкото си я спомняше. Колко ли време беше минало?
Непознат остър звук прониза тишината. Мъжът се поколеба, преди да отговори на мобилния си телефон.
-Ало? Не, не съм в града. Съжалявам, няма начин. В провинцията съм, ще продам къщата на дядо ми и трябва да уредя накои неща...Да, в понеделник. Чао.
Той продава къщата, примигна лампата. Значи стопанинът... Стъклото й се замъгли. Мъжът си запали цигара и седна на един стол. Беше нито млад, нито стар, с прошарена коса, която по-скоро му придаваше аристократичен вид, отколкото го състаряваше. Дрехите му бяха скъпи и подбрани с онази подчертана небрежност, която казва "Вижте ме, не ме е грижа как изглеждам, защото винаги изглеждам страхотно!".
-Помня те.-Лампата се стрестна от плътния му глас. Звучеше й познат...или по-скоро й напомняше за някого.
-Когато бях малък, дядо те взимаше и ме водеше в мазето. Показваше ми съкровищата си, както ги наричаше той. Една подкова, която намерил като се връщал от войната, пръстенът, с който се беше оженил за баба, университетската диплома на баща ми. Криеше ги в една кутия в мазето. Интересно, дали още са там?
Там са, помисли си лампата, кутията е на най-долния рафт, зад купчината стари вестници.
-Обичах да идвам тук като малък, продължи мъжът.- Дядо ме водеше за риба, учеше ме да правя кошери, да стрелям с прашка... После нещо се скараха с татко, ние заминахме далеч, а като пораснах отидох да следвам в чужбина. Разбрах, че дядо е починал, седмица след погребението. Нашите решили да не ме тревожат преди сесията! Когато завърших и се върнах, исках да оправя къщата и да идвам тук през уикендите. Баща ми ме заплаши, че няма да ми проговори повече. И аз се отказах.
Мъжът замълча. Всмукна от цигарата и издиша бавно.
-Той почина миналата седмица. Сега идвам да продам къщата. Оказа се, че дядо я е завещал на мен, но баща ми така и не ми каза. Никога не разбрах защо се скараха. Но вече няма значение.
Мъжът изгаси цигарата си и взе лампата. Пренесе я в стаята, където навремете спеше стопанина. Остави я на масата и започна да се съблича с уморени движения. После седна на леглото и отново запали цигара.
-Знам какво си мислиш. Имам хубава работа, имам пари, страхотен апартамент, дори имам приятелка, с която се виждам всеки вторник и четвъртък. Всеки петък ходим на кръчма с приятели, нали знаеш, по мъжки. И въпреки всичко, всяка събота сутрин, когато сядам сам срещу чашата с кафе, се питам, за какво е всичко това, какъв е смисълът? Защо разговарям с хора, които намирам за скучни? Защо спя с жена, която ме презира, тъй като не чукам приятелките й, а така правели всички готини пичове? Защо пия до зори, а това не ме прави по-весел и по-малко самотен? Мисля си, че ако дядо беше жив, щеше да знае отговорите. Той ме разбираше. Затова искам да продам къщата. Искам да забравя всичко, на което ме научи. Защото ме накара да се чувствам различен, да търся нещо повече в живота си. Мисля си, че с къщата ще изчезне и онази част у мен, която не може да се примири с този свят и затова си живее на своя измислен остров. Надявам се като се върна в офиса в понеделник, да изпитам истинска гордост от луксозния си кабинет, от кубинските пури в кутията от абаносово дърво, дори може да изчукам секретарката си, тя отдавна се чуди дали не съм обратен!
Гласът му беше станал още по-дрезгав и по-глух. Мъжът вдигна очи към нея и лампата не можа да овладее конвулсивното полтрепване на пламъчето си- очите на стопанина. Но погледът беше по-остър и, лампата примигна, търсейки думата,...празен. Това е човек, който е загубил себе си, помисли си лампата. Не помни откъде идва и не знае накъде отива. Как бих искала да му помогна!...Но аз съм стамо една стара опушена лампа, а газта ми е на привършване. Всеки момент може да угасна и ще го оставя сам в тъмното.
-Мразя работата си, проговори отново мъжът. Баща ми я избра. Мразя амбициите, които той ми вмени. Те не означават нищо за мен. Иска ми се поне веднъж да направя нещо за себе си, нещо което ще ме накара да се почувствам щастлив, да се почувствам... у дома..
Той млъкна и рязко се изправи. Отиде до библиотеката и взе една книга, поставена напряко върху останалите.
-Дядо ми я четеше преди лягане...-гласът му беше станал неочаквано топъл и мек и лампата чу в него гласа на стопанина.- Да, спомням си, и ти беше там! -мъжът гледаше лампата и, тя не можеше да повярва, се усмихваше.
-Той не обичаше електрическите крушки, когато четеше, винаги палеше теб. Казваше, че не само светиш, но и топлиш. Сядах на коленете му и той започваше да чете, винаги с думите: И така, да видим докъде стигнахме...
Прелиствайки книгата, мъжът се приближи до масата и седна на един стол. Внимателно отгърна първата страница на книгата, сякаш се страхуваше жълтата хартия да не се разпадне в ръцете му. Приближи книгата до лицето си и вдъхна аромата й. После се зачете. След няколко минути прелисти страницата. Дишането му ставаше все по-бавно и дълбоко. Лампата надничаше над рамото му и не смееше да мигне, за да не смути покоя на мъжа. Тя беше една щастлива лампа-светеше на един мъж, който се беше върнал у дома и четеше една красива история.