автор: ina_ivanova

Коми...
Земята на крайностите... На безкрайните дни и нечовешки дълги нощи, на блатата и северното сияние, на полярните студове и по тропически дъждовни лета, на пясъка и девствената тайга...
Опитайте да си създадете представа за нея по разказите на посетилите я нашенци...
Оставате с впечатлението за сурова и лишена от прелести природа, която кой знае защо ви се иска да зърнете...
Мнозина са опитвали късмета си в нея, но малцина са оставали...
-Кажи ми какво ни различава от тези, които си отиват? Какво ни кара да оставаме и да трупаме проценти?- девойчето е дотолкова заето с мисълта си, че чак сега забелязва отнесения усмихнато-нежен поглед, с който я гали мъжа, който върви до нея
-Слушаш ли ме изобщо? Къде витаеш?
-Ей, ВОС-а! Да сте срещали Милко?-догонва ги от близките тераси познат глас, те спират насред улицата и откриват притежателя му надвесен през парапетите.
-От снощи-не!-кима спокойно Маргарита, подминавайки обичайния за друго време и място въпрос, като например, какво търси в квартирата на този, когато търси...
-Не можем да го открием. Сутринта уж тръгна да се прибира и го няма никакъв. И багажа му не е прибран.- продължава да вика онзи отгоре
-Супер- въздъхва обречено тя и кимва на мъжа-Да се качваме, Драго.
Хауса от скъсани кашони, разпилени дреболий и счупени съдове, сред който се оказват явно не им прави впечатление. Той си е обичаен за изоставена квартира.
-Пламене, ти иди да го потърсиш при Коста, а ние ще оправим тук.- Оглежда се и бързо взема нещата в ръце Маргарита
Необходим им е малко повече от час да опаковат вещите на „изгубения" си колега и докато прибират и последните тя отново се учудва на синхрона, който постигат с Драго каквото и да правят... Няма да му го каже, разбира се. Само това остава, да реши, че е по-важен и различен от останалите... И все пак с него всичко е толкова лесно... Спомня си първата смяна когато останаха сами и като напук аварираха две отделения. Тя само преди дни беше започнала работа, едва се ориентираше в станцията. Спокойно, като на игра обаче, той набързо разпредели задачите, преди даже тя да успее да се паникюса и когато след няколко часа вече й поднасяше кафето в диспечерната, тя установи, че свършила несравнимо повече отколкото изобщо някога си е представяла.
-Това беше, Да вървим при другите- оглежда се за нещо забравено Драго и двамата тръгват по стълбите. Някъде по средата, на една от площадките подминават и типичната комска двойка...
-Не ухади! Я люблю тебя- плаче на рамото на едър горянин младо момиче
-Как няма да ухаду, ма. Стига рева, нали другия месец съм пак тука.
-Возми меня с собой.
-Не става...
Маргарита се усмихва и едва излезли от блока вече не сдържа смеха си.
Драго се опитва да остане сериозен:
-Стига, де. Обича го момичето. Ама как да я заведе в България при жена си.
-И кой знае колко деца го чакат! Не мога да им се начудя.
-Ти пък намери кого да мислиш. Всъщност ние просто облагородяваме нацията!
-О, да! Стига глупости. Тази вечер не ми се мисли за глупости.
-Мъчно ли ти е?-той я прихваща през раменете и Маргарита се обляга на него.
-Ти как мислиш? -тя се ослушва- Чуват се отдалеч.
Влизат в близката сива сграда и ги лъхва миризма на развалено, а насреща им се понася ято комари
-Колко ли умрели кучета има в подвала?- не пропуска да отбележи Маргарита докато тича нагоре
-Маза. Казва се маза-спокойно отвръща Драго
-Маза е в България. Тука си е подвал- не се предава и без да се обръща повече към него нахлува в една от квартирите.
-Ей, най-после! Вече мислехме, че няма да дойдете посреща ги един от мъжете
-Как пък ти хрумна тази глупост!- дръпва се възмутено тя и се вглежда в него... Да... Попрошарената брада, която покриваше до вчера лицето му е изчезнала, част от подготовката за в къщи... Така изглежда по-млад, но и някак несигурен, смутен
Маргарита сяда... Обстановката е някак напрегната, като предстартова. Уж се смеят, говорят, а нещо вече не същото...
Стават при клаксона на дежурното КВЗ. Когато багажа е натоварен и всички излизат Маргарита спира на вратата и се обръща към празните стаи...
-Какво има?-както винаги до нея се оказва и Драго, но това не я изненадва. Свикнала е.
-Ако стените в Коми можеха да говорят...-въздъхва тя и го повежда навън
-Не си го и помисляй! Знаеш ли колко семейства ще разбият ако проговорят!?!
Усмихват се един на друг малко тъжно и бързат да настигнат останалите.
Колата ги стоваря на по-малко от 200-300метра от гарата, което си е наистина постижение, но дори не успяват да благодарят на шофьорчето, което бързо потегля.
Ето, я! Гледката, която не би могъл да опише никой!
Никой, който не е бил свидетел на потеглянето на „Директния" влак от Коми, не би могъл да си представи невъобразимите купища чанти, куфари, сандъци и всевъзможни пакети. При пръв, повърхностен поглед, съпоставено с размерите на влака, всичко по перона го превъзхожда няколко пъти по обем...
Най-интересното обаче е, че когато вратите се отварят и денковете тръгват навътре, подавани под краката, над главите на хората... И в крайна сметка това, което допреди час изглеждаше немислимо е факт! Всичко е натоварено.
-Ох, най-после! - измъква се отвътре един от заминаващите
-Остана ли ви място поне да седнете?
-Да тръгнем един път! Другото лесно!
-Ще тръгнете... Не бързай.
-Милото ми...-извръща се към нея мъжа и я притиска към себе си внезапно усетил сред суетнята болката.
Останалите ги наобикалят мълчаливо. Някой вади бутилка. Отпиват поред и я подават на следващия... Грозна, неприятна гледка? Не, обичайното Комско сбогуване. Никой от тях не би приел това за нормално на друго място, но тук и Маргарита поема шишето и за миг й минава през ума какво ли биха си казали ако я видят приятелите й от България... И се усмихва на себе си- Те не биха разбрали. Тук ограниченията, задръжките и правилата имат други измерения. Тук те са част от нещо, което другите никога няма да разберат...
-Назраве, момчета! За ваше здраве!
Мълчат. Всичко, което са искали или мислили да кажат губи смисъл. Знаят, че едва ли ще се видят някога отново...
Мълчат и си спомнят. Помнят как ги посрещнаха Маргарита и Драго преди година, с какво търпение ги учиха, колко им помагаха, колко сила и смелост им даваше това дребно навид крехко девойче...
Има какво да си спомнят! В този момент мислят дори за проблемите и аварийте с някакво по комски налудничаво топло умиление... Та как биха могли ги да забравят, нали заедно се бориха със студовете и неприятностите...
Свирката на локомотива нарушава тишината. Настъпва суматоха. Кратки силни ръкостискания, целувки, неволно изтървани сълзи...
Влакът се люшва и Маргарита усеща, че част от нея си тръгва...
-Да си вървим-подкрепя я Драго и тя се оставя да я води...
-Не искам повече да виждам този влак. Не понасям сбогуванията- продумва чак когато той я настанява на дивана в квартирата си и бутва в ръцете й чаша кафе
-Това е живота, Маги. Коми е най-доброто училище за живота. Тук някой непрекъснато идва и си отива... Така човек се учи да губи...
-Не искам да се уча да губя-гласа й трепва и тя осъзнава, че някой ден и той ще си иде..
Иска да му каже колко много означава за нея, каква непоносима болка й причинява мисълта, че ще го изгуби...
-Не казвай нищо-притиска я той към себе си и тя се отпуска.
Да, тук някой непрекъснато идва и си отива... Тук се живее за мига.