автор: Aerol

...Не,тишината не беше погълнала вълка,но това беше първата дума,която му идваше на ум. Сякаш всичко опираше до безкрая. Грамадното безоблачно небе. Полюшкващият се океан от познати и безизразни лица. Накъдето и да погледнеше,очите му не срещаха нищо друго. Път нямаше. Нямаше и надежда, по която да поеме пътя си осиротялата му без време душа.
Само празно пространство. Сякаш се рееше... Тази мисъл накара сърцето му да подскочи издълбоко и някак си непривично. Уплаши се от това несъответствие между естеството на природата му и липсата на думи, съзнанието му заработи възхитително. " Като религия е"... Именно тази мисъл му се стори най-вярна. И макар думите на другите да изглеждаха съвсем уместни , вълкът не знаеше как да ги разбира. Ако не беше толкова омаян,навярно щеше да намери някакво обяснение, но в своя унес ,той просто го прескочи. Беше влюбен...
Беше влюбен без време,безпаметно как и защо,но чувството пожелано и не му принадлежеше. Това беше онази любов ,която един човек мечтае да изпита спрямо друг човек : всеотдайна и истинска,благоговейна и вечна. Духът на вълка се разтвори някъде високо в синьото на небето ,а сърцето му мислеше за религия. Проклятие...
Заслушан в ужасната тишина,вълкът осъзна,че повече не може да чака,че трябва да приеме онова,от което се страхуваше. Дори ако то означаваше немилост. Или край на скитническия му живот. Или пък нещо по-лошо. Отхвърли мисълта за по-лошото,тежко се надигна,погледна със зелената студенина на очите си луната и изви вълчата си възторженост към нея.
Странно,беше си същия вълк с посребрената поразмъкната козина; беше голям и силен ,и странен с онази грапава резка по муцуната ,застинала в стар и грозен белег;беше непрекъснато нащрек,но нещо във вида му подсказваше ,че е различен. Когато призори отвори очи и погледна небето, първото нещо,което видя бяха други две очи. После осъзна ,че всичко го връхлита отново : вълната от смущение,неочакваното чувство на привличане ,нагласата за опитомяване: все неща, извън дивата и сурова природа на вълка. Искаше му се да скрие лице,да избяга от тези всепроникващи очи ,но инстинкът му обримчи нова мъдрост: вълкът усети,че живота продължаваше за него,макар и заплашителен в своето присъствие. Това го накара отново да се почувства жив. Но когато се опита да напипа сърцето си, по ударите му разбра,че е разбито. Трябваше да го лекува,ако ще продължава да живее,трябваше. Защото жертвата,в чиито очи потъна вълкът си струваше живота.
Тогава дойде и най-страшното: вълкът се почувства човек. Извика в мислите си лице на жена,лице от миналото,което познаваше добре и което до днес вярваше ,че е забравил. Лице странно,но обслънчено от светлина ,която идва единствено от сърцето. Когато обичаше и биваше разтревожен,ням и ничий ,винаги му се явяваше този образ,а с него се завръщаха и страховете му. За вълка единак любовта беше като опиум. Това бе най-силната упойка и най-големия страх ,който познаваше. Носеше тази скрита религия дълбоко във вълчата си памет и се връщаше към нея само когато стигаше до дъното на отчаянието. Стоеше неподвижен под тъмносиньото на високото небе и виеше към него ,изплаквайки образът,заел съзнанието му; виеше ту към луната,безформена и изпитобледа, ту към Венера,повела дългия хоровод на звездите по безкрайното бездънно небе. Нощта беше влязла в правата си. Вълчият вой изпиваше тишината безмилостно, после за миг, за дъх само я завръщаше ,колкото да я поеме пак така: свирепо,жадно и властно.
Захапан от очите на жертвата си,вълкът не знаеше какво му се изплъзва.Може би нищо, може би всичко. не искаше да е така,но вече я желаеше твърде много и това налагаше компромис. Вълкът знаеше,че няма да е от лесните. Винаги е по-добре да говориш,вместо да мълчиш , това правило нахално се наместваше между всички човешки взаимоотношения. Вълкът мълчеше,когато искаше да крещи ,той знаеше,че и за страховете си ще намери своето извинение. За лудостта,която бе неговата невъзможност да съобщи мислите си на останалите сред тълпата зяпачи, сякаш виждащи и разбиращи всичко,каквото става наоколо, но неспособни да го проумеят,защото не знаят езика,на който би могъл да заговори само и единствено един вълк. Естествения ход на живота да се бориш, да хапеш ,да виеш,за да оцелееш по някакъв начин : вълкът никога не се противопостави на тази първична интуиция. Но сега,сега беше различно; различно и страшно. Беше влюбен...
Да...Вълкът можеше да се влюбва в жертвата си ,да и даде всичко от себе си,знаейки,че и тя може да не го разбре. да бъде тяло,макар,че струваше много повече от това,и споделяше нещата,които всеки осъзнава,изследвайки жените. Да...Това бе единствената жертва на земята,която опитоми вълка без думи и обещания (в които вълка можеше да се влюби),защото той нямаше да чувства липсата и ,когато през някоя пълнолунна нощ си отиде. Вълкът не знаеше какво изпитва един егоист, но едва ли това беше мъка по някого. И тъй като другият не се страхуваше от загуби,а на вълкът му беше все едно за какъв ще го помислят,той се отдаде на униние,превъплати се в жената от отколешните си спомени и и се отдаде: влюбено,тихо,възкресяващо. Да,беше чудесно. Като пълноводния диск на луната магнетично. Най-хубавият му момент от скучния му изолиран свят на вълк. Хареса му поради една съвсем конкретна причина:различна бе от обичайното. И се влюби поради една абстрактна причина: невъзможността да се приеме предизвикателството на един различен живот с жертвата. А дали тя се страхува? Не трябваше.
Вълкът от никого нищо не поиска ,освен позволението да харесва и обича докато има сили. И онази натрапчива благородност,затова че някой някъде е придал смисъл на вълчия му живот . Вълкът бе дошъл на този свят,за да премине през всичко онова, което преживя,но сега осъзна и още една причина : да накара и жертвата си да мисли за това,което безпаметно е изоставяла в сърцето си. И не искаше вълка тя да изпитва чувството,че появата му е била безполезна : забележка безмислена и извън времето. Вероятно само поискала да наруши с вой тишината ,надвиснала заплашително между небето и земята. Тишината, която прегърна вълка,скри го в своята тайна ,утеши го издълбоко и някак непривично с празното си пространство и толкова. Сякаш всичко опираше до безкрая,да до безкрая...До вълчия поглед в синьото небе, в което много вълци преди него се бяха вглеждали и бяха вили, и което ги беше пречиствало пак така, без думи и без обещания,ей така, само със синьото си мълчание,падащо от безкрайността върху тях...