автор: vui4o

ДАСКАЛБОЖКОВА ПРОЛЕТ

Ние от селото, така наречените жители селски, знаехме, че даскал Божков е чудак. Всеки един от нас вярваше, че рано или късно даскала ще стори чудо. Много по-велико от откриването на земята и небето през дългата и мъчителна зима, в която вълците разкъсаха двамата цигани и Енчо.
. Знаехме за чудото и преди есента, в която се самоуби Елдемира и смъртта й повлече като поройница поредица от смърти.
Та, ние знаехме всичко. Беше ни ясно, че пролетта - млада и пъстра - ще се появи на иглените върхове на канарите и ще рипне връз селото. Така, както трите моми скочили в Щукин вир, за да овардят моминството си от преследващите ги башибозуци на султан Мурад І. Седяхме пред кръчмата, протегнали дългите си, напукани от времето шии и изсмуквахме уголеменото живително слънце. Видяхме как пролетта се е изстъпила на скалите. Под нея реката блестеше като начупена сабя. Мъчеше се да ослепи небето. Пролетта ни погледна весело и се хвърли върху пропастите под нея.
Чухме даскала Божков да казва: "Ако има красота след смъртта, то ето я - вижте!" Погледнахме и наистина видяхме. Съзряхме променящото се вярно и някак бълбукащо радостно и трептящо от щастие село. Дърветата протегнаха клони и докато девойката падаше, откъснаха зелени парченца от роклята й. Небето изпи очите й. Животните откраднаха косите й и се наметнаха с тях. Само реката нищо не докопа. Стана й жално и се превърна в прозрачна траурна лента, обиколила земята. Пръстта се нацепи от удара на девичето пъстро и изпръхна.
Ние се запитахме: "Как ли щеше да се промени земята, ако даскала не я беше открил?" И потреперахме. По отделно си спомнихме деня на знаменателното събитие. Тълпяхме се - мало и голямо - да гледаме намерената земя. Тя се гушеше и скимтеше като пале. Даскала Божков я галеше и ни поучаваше: "Ето, аз ви я давам. От вас зависи, дали ще я опазите. Помилвайте я с ралата си, омийте я с потта си, за да остане при вас."
И бяхме доволни и радостни. Само поп Найден се чумереше и неколцина от нас го чуха да мърмори: "Ако не беше открил земята тоя даскал, околното щеше да стане небе, тоест Божие царство."
Ние не обичахме царствата, Бога почитахме, но бяхме във възторг от даскаловото дело.
Седяхме на пейката ние и протягахме костенурковите си шии и пиехме слънчова жар. Дърветата и те гледаха от нас и ни подражаваха. Между тях се гонеха младите. По петите им и най-вече в душите бушуваше сила по-разноцветна от тази, която бе променила селото. Въздухът, гладък като стъкло, правеше прегради на полуделите, те ги трошаха, стъкълцата звънтяха и се претворяваха в песни. Тръпка сладка и непосилна за нас витаеше из гръдта на живите, но ние не я усещахме, защото годините ни бяха затрупали с гнетящите си пластове, само се досещахме за нея. За Марин Едрия, за когото тази тръпка прерасна в гърч на клоните на столетника пред вратника на даскал Божков. За бягството му от райските предели и как стана вещер, за да не загуби Елдемира. Ех, седяхме и се досещахме.
Любов беше истинското име на пролетта. Недостижима за нас любов. Даскала Божков ни гледаше съжалително и от време на време се заканваше: "Ще ви върна аз младостта, както ви предадох земята, а после небето!" И ние му вярвахме, защото пред очите ни като лента се изнизваше животът ни и един от най-прелестните му кадри беше деня, в който даскала ни показа небето.
Събра ни на мегдана, изстъпи се пред нас, вдигна глава нагоре и рече: "Видите ли го! То не е божие царство вече. То е човешко. Най-лекото, най-ефирното. Ето защо птиците не падат, когато летят, защото небето ласкае крилете им и ги отморява."
И ние удивени реехме погледи в огледалния безбрежен купол и бяхме щастливи. Дори поп Найден не промърмори срещу даскала, защото той, откривайки небето, бе върнал и Бог с него.
Ние седяхме на пейката пред кръчмата, когато даскала Божков мина покрай нас, поспря се, приседна на нерендосаното дърво и то жално писна. Той измери лицата ни с ябълковия си взор. Разгледа жилестите ни костенуркови шии и заяви:
"Днес аз ще отида да намеря за вас младостта."
"Как?", посъживени попитахме.
"Като върна годините назад. Ще ги разгоня като врани от лицата ви."
И даскала ни разказа дивна приказка. Как в планините над селото, нейде в пукнатините на оголените зъбери таяло мощна снага най-магьосното биле на света - омайниче. Как, който дъхнел от целебния му лъх, вселявал в сърцето си любов, която му носела вечна младост. Даскала ни разправи, че по времето на султан Мурад І три девойки излезли из сокаците да късат омайниче, когато ги погнали неверниците. За да спасят честта си девича, те рипнали от скалите на Шукин вир, отнасяйки със себе си младост връщащите стръкчета. Затуй до ден днешен млади и красиви обитавали дивите планински усоища. След девойките вече никой от жителите на селото не посмял да отиде да бере омайниче и с годините селяните изгубили следите му в поколенията.
"Аз ще подиря билето или момите!", отсече даскала Божков и ние му повярвахме. Та как иначе. Нали точно той ни върна земята и небето, значи щеше да ни върне и омайничето.
Ние седяхме на пейката пред кръчмата с чела, опрени в стъкления въздух, протягахме жилестите си костенурчи шии и пиехме от кръглото топло мляко на слънцето. Чепатите ни бастуни, обрасли с чворовете на времето, притискаха земята, за да не избяга. Около нас денят се рееше на птичите крила, от рохката пръст надигаха непокорни глави зелените игли на тревите и омайните багри на цветята. По тях тичаха влюбените и ги мачкаха, късаха ги, тъпчеха ги, защото красотата на растенията не им бе нужна - те я носеха в душите си по-разбушувана. Сякаш крадец, неуморният вятър нахлуваше ловко между къщите, удряше чановете на овцете и те звъняха, акомпанирайки на птичите мелодии. Звъняха като по времето на тъжната есен, в която овчар бе Раид помака, който, знаехме, че се грижи за райските добитъци. Ние съзерцавахме кипящият бунт на природата около нас, а мислено бяхме с даскала Божков, който крачеше неуморно към подстъпите на величавите върхове, за да открие омайниче и да доведе младостта обратно.
"Бързай, даскале", окуражавахме го ние, побързай, пребори се с времето, защото с всеки изминал ден върховете на бастуните ни изгниват в пръстта и ние се приближаваме към нея. Побързай, преди да потънем в пластовете й и от чворестите ни подпори, наторени от телата ни, да се развият нежни филизи."
И той крачеше. Прескачаше мътните поточета, стоварили пенливите си струи над камънаците. Събаряше громолящи късове, които се търкаляха по стръмното и подскачайки стигаха крайнините на селото. Искаше да се извиси над проядените от неверие и старост покриви на къщите ни. Знаеше, че откривайки омайниче, щеше да спаси не само нас, а и селото ни.
В последната си пролет то се състари. Умираше бавно, агонизирайки от напускащите го хора. То не можеше да живее само. Не му стигаха кривите пръти на плетовете и измазаните с тор и кал стени. Селото искаше живец. Нуждаеше се от нас, а ние бягахме от него, не съзнавайки, че също се нуждаем от топлината на стаите , тревите и камъните както то от нашата.
Първа умря църквата. Един ден камбанката й изхъхри и се пукна. От раничката се изхързули жълто кехлибарено топче и тупна на пода между иконите. Поп Найден го видя, видяхме го и ние и гърдите ни се заключиха насаме с буци лепкава като тесто печал.
Поп Найден плака дълго този ден. Расото му избеля от солта на сълзите, а той продължаваше да хлипа. Лицето му се пукна наполовина като камбанката и застина. Не го чухме да проговори повече. Не мърмореше като в прекрасните дни, в които даскал Божков откри земята и небето. Не пееше на литургии и не разбиваше облаците с кандило. Само мучеше насреща ни и размахваше лявата си ръка. Дясната не можеше, пукнатината бе засегнала и нея.
Селото умираше, губеше се и ние решихме да отидем с молба при даскала Божков. Събрахме се онези, чиито бастуни гниеха в земята и застанахме пред него.
"Даскале", рекохме му, "не е ли по-добре, вместо омайниче, да намериш селото ни и да го върнеш при нас?"
Той сведе глава, стори ни се, че в очите му се преобърна сълза и потъна дълбоко, търсейки път навярно към душата.
"Нека открия омайничето. Може то да помогне - на надежда е то. А надеждата не умира", продума, а главата му беше сведена надоле към земята.
И ние си тръгнахме. В телата ни струната на изцелението бе изтъняла като косъм, пращеше и щеше да се скъса всеки момент, защото знаехме: потърсиш ли надеждата, значи си изгубил абсолютно всичко друго. Оживее ли тя, умира останалото.
И заседнахме на пейката пред кръчмата. Ние, чиито години се измерваха с песъчинките по дъното на реката, в чиито води потърсили укритие трите моми, които, докато брали омайниче, били погнати от сганта на султан Мурад І. Седяхме на пейката и протягахме дългите си люспести костенуркови шии, за да пием от живителния слънчов сок. Но мислено бяхме с даскала и се катерехме с него по острите зъбери, надниквахме в пукнатините на кафявите скали и дирехме омайниче. Щом се уморяхме, се отпускахме на гладък от въздушните течения камък и слушахме какво ни разказва даскала. А той умееше да влива в душите ни слово.
Един път, когато изморени положихме телесата си връз спечената твърд на скалата, той ни каза: "Целият този свят е пълен със странности и превратности. Тази планина тук пред вас е живяла милиони години и е видяла онова, което ще ви предам.
Преди много стотици години - разказа даскала - турците завладели планината и селата в нея. Поробили и нашето село. Подложили го на барут и меч. Поискали да превърнат православните християни в поданици на Аллаха, за да могат децата на помохамеданчените да станат правоверни и да се затрие жилката планинска. Който не се съгласявал, го убивали. Мнозина загубили горещите си глави. Други приели новата вяра. Момите били изнасилвани. Мъжете им - клани, да изсъхне семето им.
И тогава - впери очи в нас даскала Божков - заченалите от неверниците моми не удушвали с ръцете си плодовете на агаряните, а ги раждали, отдавали им цялата майчина любов, на която били способни и ги превръщали в християни.
Скоро селото останало без мъже. Убили ги неверниците, а жените сами започнали да им се отдават. За да има синове планината, кремъчни чеда. Така, вместо турците да претопят рода български, жените планински бавно, но трайно поглъщали насилниците.
Има странни истории и превратности всякакви в историята ни. Богата е тя , затова е жилав и коренът ни, защото не се знае отде иде и де отива, затова и никой не може да го открие, да го отсече и дървото ни да рухне."
Даскала Божков се напрегна, стана и хвана козята пътека, тя изврещя, сърцата ни хукнаха след сянката му, а телата ни останаха доле, на жалостивата нерендосана пейка пред кръчмата. И ние седяхме върху й, протягахме дълги набръчкани костенуркови шии и изцеждахме бухналите лъчи на пролетното нежно и лъчезарно дневно светило.
Селото потъваше в зеленина. Дърветата бухваха в цветове и голите доскоро клони се покриваха с изящни, неподражаеми по прелест и ухание кристалчета. Жужаха насекоми. Обхождаха липите в долната махала, после бързаха по нанагорнището към малкото гробище, сякаш да отнесат плодовете от труда си на умрелите през една есен и зима-Елдемира, Марин, Раид помака, енчовото дете и тримата цигани.
Край нас минаваше поп Найден воден от дете с изсъхнало петно кал на ризата си. Старостта и детството се спираха пред взора ни и ние се чудехме защо си приличат, сякаш са едно цяло. В очите и на двамата грееше безумието на неосъзнатия живот. Един извървян и един все още неначенат. Сещахме се за думите на даскала Божков, който една вечер усмихнат ни каза:
"Човек, роден веднъж, не тръгва по права линия. Той потегля в кръг. Може би, защото земята е кръгла. Може би, защото в природата съществува вечен кръговрат. Но той върви и рано или късно среща себе си. Не е изключено и в лицето на друг човек. Запомнете: устроени сме така, че да се срещнем. Затова имаме нужда един от друг. Или от себе си", довършваше , усмихваше се и ръчкаше с пръчката в набъбналата жар, сякаш очакваше да види сред въглените очертанията си.
Поп Найден измучаваше нещо свое си, вдигаше лявата си ръка и посочваше планинската верига. После двамата с детето поемаха пътя по кръга, за да се срещнат. А ние за кой ли път седяхме на пейката пред кръчмата, протягахме костенуркови шии и пиехме вълшебното мляко на облото кълбо. Вдигахме длани над очите си, притуляхме ги и взорът ни припваше по забързаните пътеки, които щяха да ни отведат при даскала Божков, който се бе заел да ни върне изгубеното омайниче и подтичвахме подире му или заедно с него. Дирехме омайниче, дирехме спасение за себе си, спасение за душите си човешки.
Вечер замръквахме из пущинаците, хлад повяваше с остра ръка и разпаряше телата ни, но нямаше какво да вземе от тях. И ние кладяхме огън, впивахме зеници в игрите на таласъмените му пламъци, топлехме месата си, но от гърдите ни продължаваше да духа свирепият вятър на отчаянието.
Даскала Божков улавяше унилите ни лица., стисваше юмруци и ние дочувахме, че ни казва: "Зная, че сте тъжни, защото селото ни умира. Надявайте се! Заставени сме да бродим и да отсяваме лошото от доброто, но дали можем?
Казват, че светът е разделен на две части: на добра и лоша, на бяла и черна. Но черната част цапа. Връщайки се от нея в бялата, стъпките ни остават по чистото и го заличават. Защото тъмното поглъща. Дордето някой ден не се обърнем и видим, че бялото е изчезнало, няма го. И светът е станал сив."
Пламъците леко затихваха, унесени от думите на даскала Божков, прокашляха се за последно и угасваха. Изгряваха звездите. Сочни и едри се закачаха над главите ни като шапки. Луната, огромно кръгла, заставаше срещу ни и ние се оглеждахме в нея. Плашехме се като различавахме фигурите си на жълтия диск, защото изглеждаха дълбоки и потайни, но даскала Божков се засмиваше и ни казваше, че това са лунни кратери и макар ние да знаехме, че са силуетите ни, правехме се, че му вярваме, за да не го обидим. Във въздуха се рееше аромат на зелени филизи, който бе напоил дори спечения камънак. Нещо живо трептеше около ни, дишаше, увираше се в пукнатините, само в гърдите ни не щеше, защото даскала Божков не бе открил омайничето и не ни го бе върнал. Даскала разбираше сякаш това, въздишаше тежко и лежеше край угасналия огън, а ние си помисляхме: "Божичко, винаги ли пепелта е, която замества топлината и светлото. Нима нощта също е пепел?" и неволно протягахме ръце да пипнем. "Нима от селото ни, от цялата природа, от слънцето ще остане единствено пепел? Не, нека не бъде така…" - и захващахме с шепи да изгребваме тъмнината. Гребяхме и отхвърляхме, додето под нея лъсна окъпаната в синьо утрин.
Съмна се. Побеля. Опръска ни. Развесели ни.
Орлите се издигнаха и захванаха да плетат спирални мрежи, с които да ловят плячката си.
Ние събудихме даскала Божков, той разтърка още сънени очи, уми ги от изгрева и стана. Потегли да дири омайниче, за да ни го върне. За да възроди селото.
А ние останахме на излъсканата пейка пред кръчмата и изпънали старчески набръчкани костенуркови шии към слънцето, го заизсмуквахме.
От черквата се зададе поп Найден поведен от малко хлапе с кално петно отпред на ризата. Застина срещу ни, закри слънцето с расото си и измуча, но ние го разбрахме. Той казваше: "Добро утро, хора! Радвайте се на изгрева, благославяйте залеза, завиждайте на птиците и се присмивайте на червеите. Живейте, хора, защото може да удари час, в който утрото да се пукне досущ като малката камбанка на църквата, изгревите може да се пръснат, а без тях залезите да изчезнат. Радвайте се, хора, защото след живота настъпва смъртта."
После поп Найден се улавяше със здравата си ръка за детето с кално петно отпред на ризата и потегляше да се срещне със себе си, а ние оставяхме телата си да дремят на пейката пред кръчмата и хуквахме по планинските пътеки да догоним даскала Божков, който щеше да ни върне омайничето, а с него и селото.
Катерехме се по висините, надничахме из пропастите, промушвахме се в пещерите и дирехме целебното биле, а селото ни в това време се рушеше и рушеше.
Един ден затвориха кръчмата. Дойдоха непознати хора и затръшнаха вратата й. От трясъка една дъска се откърти и се килна настрани, застина. Ние, които седяхме на пейката, за последен път зърнахме вътрешността на мъжкия метох. Малките юзчета, които вдъхновяваха младостта ни, лежаха разбити по пода като войници, само че те бяха водили много по-тежка битка - с времето, бяха тръгнали на бран с отчуждението на людете - бран, в която можеха само да загубят. Зърнахме и напуканите стени, дървения тезгях, с който пируваха дървоядите. По ъглите паяците събираха паяжините си и си тръгнаха след човека. Прахът бе единственият, който се срамуваше от гледката и се мъчеше да покрие разрухата, полегнал върху нея. И тогава ни се стори, че чуваме жужене на гайда и съзряхме болното й, издъхващо тяло, захвърлено да лежи непотребно на пода. И разбрахме - няма спасение. Даскала Божков никога не ще открие омайничето.
Огледахме се наоколо и пред нас лъсна онова, което досега бе крила надеждата. Погледите ни се плъзнаха по празните къщи, чиито кепенци зееха страховито. Обходиха запустелите дворища, в които пикочта на хора и животни бе изсъхнала, отнасяйки със себе си очарованието на ранните утрини.Спряха ход връз съборените плетища непреграждащи самотата ни . И закачени за метежния ход на безжалното време, умряха дирейки.
Пустош беше истинското име на селото ни.Пустош неистова.
И осъзнахме, че сме си въобразявали, че младите тичат из криволичките му, изскачат на поляните, а глъчта им радостно се отразява в скалите и потъва в реката, защото млади нямаше отдавна. Нямаше деца, нямаше хора. Останало бе малкото гробище горе на хълмчето, покрито с килнати кръстове, почернели от дъждовете и сълзите на опечалените. Тези кръстове заместваха кръстците класове по нивите. Единствено ние, така наречените жители селски, седяхме на пейката, земята се въртеше, слънцето ни се присмиваше.
Зададе се и поп Найден и ние не се учудихме, че е сам. Влачеше се едва-едва и никога преди не бе имало с него дете с кално петно отпред на ризата. Застана пред нас и открихме, че пукнатината на лицето му се е разширила. Той измуча и разбрахме, че търси другата си половина. Онази, мъртвата. Застинала в деня, в който се пукна малката камбана и попа плака, додето расото му побеля от сълзи.
Заплакахме и ние. Оплакахме селото. Вдигнахме се след това и се запътихме към скалите да открием даскал Божков, за да му кажем, че няма смисъл да продължава да търси омайниче, защото то не съществува, защото всичко е измислица, лъжа. Катерехме се по камънаците, а коленете ни кървяха. Червената течност, непотребна вече нам, се спускаше на малки поточета, за да се влее в реката. Тя стана алена, после пурпурна, накрая черна и се стопи. Изчезна.
Открихме даскал Божков да пъшка под огромна канара, мъчейки се да я отмести. Той ни видя и ни подкани да му помогнем. Но ние застанахме отстрани и му рекохме:
"Остави, даскале, няма смисъл вече. Долу не е останало нищо, което да съживиш. Защото можеш възкреси мъртвец, а нашето село не е и такъв, него просто го няма. То не съществува. Недей вече, даскале."
Той спря, обърна се към нас, рухна на земята, обви главата си с ръце и зарида. Сълзите му блъскаха канарите, отекваше екот. Пищеше природата. Скалата под него се разтвори и в дълбокия процеп ние видяхме омайничето. Беше синьо, голямо колкото юмрук, а по цветенцата му пробягваха розови жилчици, които светеха меко и ласкаво.
Гледахме изумени. Даскала Божков протегна пръсти и го докосна. Кожата на ръцете му запламтя. Очите му се промениха. Напълниха се с буря. Той стисна цветето, прекърши го, то клюмна, отрони се и полетя към бездната.
Даскала се изправи. По лицето му се стичаше гняв, бликащ от стиснатите му устни. Посочи ни:
"Нищо не сте видели. Няма омайниче. Не е имало. Нищо на този свят не е истинско. Няма и Бог, и дявол също няма. Вие видели ли сте Бога досега? Не. А Сатаната? И него не сте. Защото са измислица. Истината е, че на прага на живота и смъртта, на границата на тленното и вечното, обсебило властта над вселената е разперило хищно пръсти, а от ноктите му капе съсирена кръв, едно зло същество. И то се казва Мефистос. То управлява съдбите. Смесица между пъкъл и рай, между зловещост и доброта. Мефистос е враг на човечеството. Мефистос иска да го унищожи. И добрата му част се гневи, когато славословите Бога. И злата му част се радва, когато хулите дявола.
Мефистос е без Бог е без дявол. Без ад и без рай."
Беше проумял същността ни.И на околното.
Ние седяхме вцепенени и слушахме, и мозъците ни постепенно се изпълваха със съзнанието, че наистина е така, както казва даскала. Около ни пробягваха гущери, за да ни оставят опашките си за спомен. Пеперуди залитаха пияни от аромати. Орлите стояха заковани на небосвода.
Изведнъж пред нас изскочи прашен зелен момък, дотърча до най-високия зъбер, метна ни искрящ поглед и се хвърли надоле с главата.
Това бе лятото.
От небето се чу пукот. Вдигнахме глави и отгоре ни помаха Раид помака, после хвърли дълга въжена стълбица и даскала се заизкачва към висинето.



/следва"Ничие лято"/. Понеже "Ничие лято" е много дълго ,ще го пускам на части