автор: Sladkata_Rosi

Имало едно време една смела принцеса-воин, която не се страхувала от нищо. Препускайки по трънливите пътища на живота тя водела своите битки, уповавайки се на силата на сърцето си. Смелата принцеса-воин носела най-искрящият огън в очите си, с него тя изпепелявала лошите мисли от сърцата на хората, а с нежната си и топла усмивка тя сгрявала и развеселявала душите им.
Всички обичали принцесата-воин, защото тя била винаги честна в своите битки и раздавала усмивки навсякъде. Тя изглеждала много силна, стабилна и мъдра и всички разчитали на нея. Но тъжна искрица се появила в очите и - принцесата никога не срещнала своя принц, който, дори и за миг, да й покаже вълшебната сила на любовта. Но ето, че един ден той се появил. Не яздел красив бял кон, а се возел на малка каляска, тъмна като нощта. Принцесата обичала да живее диво и вълнуващо, да изживява приключения, да се гони с вятъра и да докосва слънцето с очите си. Обичала да танцува диво и страстно под бледата светлина на луната, къпела се гола в тайни извори като дивна самодива, препускала под тъмното покривало на нощта и танцувала валс със звездите... Пиела сутрешните капки роса и се хранела с диви ягоди. За това и принцесата имала най-сладките и страстни устни на света. С тях тя целувала своя принц и искала да го накара да се почувства най-прекрасния и очарователен мъж на света. Защото за нея той бил именно такъв. Искала да го изгори в своята страст и да го засипе с пепелта на любовта.
Тя искала принца да и даде възможност да му покаже своя вълшебен свят и да го отведе във вълшебната страна на приказките, където няма място за глупави въпроси и безсмислени страхове. В тази страна, принцесата искала да подари на принца своята най-искрена усмивка и най-топла нежност. Но изглежа принцът не се интересувал от приказни вълшебства и красиви чудеса. Той не искал усмивката на принцесата, защото я смятал за ненужна и досадна. Мислел, че принцесата е глупаво дете, и не искал да се занимава с нея. Казал и, че е напълно невъзможно да и позволи да го обича, защото тогава тя щяла да поиска да се виждат всеки ден. А на принца не му се занимавало с глупави принцеси, той имал по-важни дела, а и искал да живее свободно, спокойно и щастливо. И тогава принцесата заплакала... защото тя не успяла да сътвори най-хубавата приказка за своя принц. Защото се оказала безсилна пред неговите студени думи. И защото толкова силно вярвала в неговите усмихнати очи , че не се интересувала от това, че е досадна на принца. Тя не искала да го кара на сила... но просто не можела да се откъсне от него. Принцът вече беше влязал в сърцето и и не искаше да си отива. Опита се да го изгони. Да му каже, че не може да е там, защото той самият не го иска...
Тук, каза тя, е времето за ново начало. Време е да се сложи край на болката и всички тези отчайващо мрачни мисли. Сега ще сложа край на всичко и ще го забравя....
И тогава видя очите му. Същите онези очи, които я бяха запленили от първият миг със своя дяволски игрив блясък. Онези красиви и палави огънчета немирно танцуваха в зениците му и тогава тя... просто забрави за своето обещание. Още го искаше. Диво, безпътно и да... безпаметно! Тя знаеше, че лети към своята гибел, но нищо не можеше да я спре. Защото беше пленена от любовта. И въпреки болката, въпреки тежките безумни сълзи вечер, въпреки тежко преглъщаното мълчание, тя прости, без да е помолена за прошка. Тя подари ново начало, без да е сложен край. Тя откри нова светлина заради която да живее, но...
Защо, защо този Принц го имаше само в сънищата? Защо образът му бледнееше като летен полъх, но сърцето и продължаваше да го сънува?...