автор: Mojsei

Как да развием индивидуалността си?


(Продължение)

За границите на нормалното


-Човечността на човешкото Мо, се постига като страна на нормалната сетивност, което показва, че тя има като своя друга страна и нейната противоположност - подхваща Джиги разговора си с мен.
-Но ти го каза, Джиги - отвръщам аз.- Човешкото и неговата човечност се разгръщат като тъждествени, но и като различни. Самото състояние на човешкото ни кара да търсим и да развиваме неговата човечност, при което не може да не си даваме сметка и за неговите отклонения.
-А това нещо не бихме ли могли да го конкретизираме? - казва Джиги с някаква несигурност в гласа.
-Илюстрациите са на всяка крачка, Джиги - отвръщам бодро аз.-Ето тази нощ, в условия на манипулативен произвол, съм обяснявал сложния процес на човешкото възпроизводство…
-Но какво имаш предвид, Мо? - пита Джиги с явна тревожност в гласа.
-Споделям с теб, че обработката между хората върви като неизменна страна на тяхното общуване, което е страна на тяхната сетивност - казвам аз.
-Добре, но трябва да разкажеш по-конкретно…
-Разбира се! Сега се приема за неприлично да се говори за автори като Маркс и Енгелс, поне в Бългрия, макар, че от тях най-много и най-често се преписва и то именно от тези, които крещят срещу тях. Ще ти разкажа нещо чрез едно тяхно признание…
-Но аз зная, че Маркс беше обявен за човек на хилядолетието -допълня Джиги.
-В своя капитален труд "Немска идеология" те правят една забележка, която ми е направила силно впечатление - казвам аз и спирам за момент.-Те признават, че в изложението си не са разгледали такава важна страна на процеса, каквато е обработката на едни хора от други хора.
-Но това означава, че самият процес на разглеждането остава непълен за сметка, може би, на постигнатата яснота на неговото обрисуване - казва замислено Джиги.
-Да! Когато говорим за общуване, много често забравяме неговата друга страна - конфликтуването, а в него пък манипулацията не рядко се оказва водеща тенденция - отвръщам аз.
-Манипулативното и конфликтуването ти разглеждаш като форми на тази граница, за която говорим, нали така? - пита Джиги с нарастващ интерес.
-Да! - потвърждавам аз.-Деформациите на общуването между хората са резултат на колизията на тяхната деформирана сетивност, разглеждана като жива практическа дейност, организирана по един неестествен за човешката природа начин.
-Говориш за характера на труда, нали така? - казва Джиги.
-Да! - отвръщам кратко аз.
-Звучи ми познато, Мо - продължава разсъждението си Джиги.-Може би, посочените от нас граници трябва да разработим по-подробно…
-А това става, когато говорим конкретно - отвръщам аз и се усмихвам мислено.-Напоследък водих разговор с една поетеса върху един мой текст, в който въпросът за срама се превърна в централен и така не го изяснихме докрай. Става въпрос за седния текст:

1.

Ти си в настроение тягостно,
но когато стане яростно,
истината нова ще откриеш -
от срама ще искаш да се скриеш
и ще тръгнеш в сложен път,
все оставящ те в кръстопът.

И тогава, в новата пътека,
имаща душа, но не и лека,
всеки ден по нещо ще намираш,
че възможности ще имаш да избираш
и, отхвърлила натрупаното бреме,
ще създаваш, търсеното днеска време.

Не се отказвай от мечтите,
но, запазвйки в сърцето си лъчите,
потърси и общност, даваща общуване,
чрез което ще достигаш даже конфликтуване,
но и топлината в гърдите, съхранена
и така ще се намериш, преродена.

-Полифонията на изложението е очевидна, а щом текстът е обсъждан конкретно и със самия негов герой, може да се счита, че той е изиграл своето предназначение. Според мен, той дава възможност за провеждане на широко обсъждане.
-Но конфликтуването и манипулирането имат своето продължение в малтретирането и репресирането, когато се използва организираната сила на държавата - пояснявам аз.
-В такъв случай, извеждането на този поцес на осветената сцена може да се приеме като заслуга на демокрацията - отвръща ми Джиги и сякаш иска нещо да допълни.
-Това не е никак малко - отвръщам аз.- За мен това е определно постижение при обосноваването и утвърждаването на новата художествена литература.
-Но и тук парадоксите са невероятни…
-Да! Така е! - казвам аз и бързам да я прекъсна.
-За тяхното организиране и раздухване централно място играят идеологическите клишета - настоятелно продължава Джиги.
-Така е! - отвръщам аз.-Пускат се в обръщение етикетите и голяма част от авторите ги възприемат като своя терминология, с което изневеряват на собствената си съвест. Процесът достига своебразна кулминация, когато хора с еднаква съдба започват да водят битки помежду си. Чрез следния текст илюстрирам тази страна на въпроса:


2.
Дъното

Какво е това "край"?
Какво е това "дъно"?
Поетично-идеологически метафори,
а следователно и изрази без съдържание.
Но щом мъглата се разпръсне по такъв начин,
се образува
периметър на лумпенизацията,
за да се развихри
необузданата енергия,
която с готовност върти пръст,
гмурка се и оцелява,
разпилява и похищава чувства,
тласка децата
по пътя на деградацията…
И всичко това нямало значение,
защото сме били в "примирието"
или по-точно в "примирението",
което било едно и също,
според идеолога,
представящ се за поет.
Но кой е той?
Моят брат!
Как да му се сърдя?
А той е лишен от умения,
но пък е приковал високомерието си
чак на небето,
защото много е лъган,
оскърбяван и отричан,
и не трябва да му се сърдим,
че сега прави същото
в прерията на художествената литература,
готов да спори с поетите
от позицията на познатото самоунижение,
за да израстне в собствените си очи,
наричайки дори и свободата "кучка",
за да постигне
особеното извисяване,
характерно
за самоосъзнаването на лумпена,
но защо ли пък презира духа?
Но ти ме каниш да дойда при теб
на дъното -
в прегръдката на примирението,
което ти разбираш и като примирие?!
Но аз съм при теб, братко!
Отвори очи!
И ти позволявам
да се блъскаш в мен,
да лъжеш на воля,
да изливаш злобата си свободно -
доста си насъбрал!?
Нека първо да ти олекне!
Аз съм избрал мястото си да бъда до теб!
Въпросът е ти сам да стигнеш до мен!
А аз те чакам и ти се удмихваме…с Джиги!

…

За писането?
Нищо!
Ще се научиш…
Важното е, че познаваш
яроста на прерязаните вени,
но не ми казвай,
че това е комично,
защото било свещено!?
А, да!
Ти обичаш да гледаш
чужди прерязани китки
и затова животът за теб е свърталище.
Искаш да ти повярвам,
че можеш да объркваш
чуждите крехки надежди?
Но да!
Ти си убеден
в безумието на това ти усилие.
Но ти братко,
се увличаш в твърдения,
че лесно издигаш духовното,
а вече призна,
че то ти липсва?!
Но ти си бесен
срещу носителите на духовността,
защото си я загубил
в други времена,
а съвременните идеолози ти казаха,
че миналото е виновно за всичко
и на теб това ти се видя много удобно.
И тук се развихряш -
ти правиш своя бунт сега,
крещиш срщу онзи,
който е минал през калта,
без да се окаля,
тормозен,
без да предаде себе си!
Ти братко,
не можеш да търпиш различните от теб,
а с теб сме различни,
макар и от една кръв
и си станал пазач на блатото,
където тикаш всичко чисто.
Я, да премахнем блатото,
а, какво ще направиш?!
Само така ще можеш да дойдеш до мен,
защото аз не съм там…

…

Но защо е цялата тази каша
в душата ти, братко?
А, да! Защото за теб
войната е само представа
и никога не си я преживявал,
а аз съм войн,
който ти поднесе свободата,
а ти не пожела да я вземеш...
Сега правя същото -
воювам със себе си,
заради теб
и те чакам да узрееш.
Но и ти,
този път,
си на сцената -
на сцена,
която вече е голяма,
а ти не можеш да свикнеш с мащаба й
и ставаш смешен,
когато искаш да я натикаш в блатото,
но нещо все не се получава…
И жалко, и смешно…
Ще те изтърпя, да знаеш!
(Следва)