автор: ina_ivanova

Благодаря, ти, за всичко което направи за мен, за това че промени живота ми и самата мен...
Благодаря!

Много преди оново лято, Ина беше престанала да вярва в мита за истинския мъж, който връхлита, грабва те и те отвлича, за да промени напълно живота ти...
Имала беше много мъже... Или по-скоро те я бяха имали, когато след поредното разочарование се омъжи набързо, някак без да осъзнава какво точно прави за първия, който и предложи някаква сигурност.
Разбра, че е сгрешила още в първия месец след свадбата... Съпругът й се оказа саможив и затворен човек, който определено не вярваше на хората, не ги допускаше до себе си и робуваше на скруполи и правила, които я ужасяваха...
Година по-късно примирена, оставила се на течението, тя се беше превърнала в перфектната домакиня и плановете и мечтите за кариера, пътувания и различен живот бавно избледняваха.
Знаеше, че не може, не трябва, да продължава така, но не намираше смелост да започне отново...
В началото, онова лято с нищо не подсказваше, че нещо ще се случи.
Единственото й развлечение бяха дългите разходки вечер из гората.
Колегите й гледаха на желанието й за усамотяване като на поредния каприз, а тя просто си почиваше и събираше сили...
Вечерта, когато започна всичко, тръгна към ресторанта, в който се събираха на вечеря по-рано от обикновено.
Персонала я посрешна както винаги топло, като стар приятел, и докато бармана я водеше към масата, тя се заслуша в една от безкрайните му историй, погали притичалия срещу нея доберман, некоронования Принц на заведението и се запита защо всичко не е така просто и хубаво като непринудената сърдечност на тези случайни хора, като безусловната преданост на кучето...
-Какво му направихте? Никога не е бил толкова кротък- Унесена в мислите си Ина, не беше забелязала, кога до нея се е извисила едрата фигура на собственика на комплекса. Вдигна поглед към него и отново усети странното присвиване в стомаха, което винаги съпътстваше появата му.
Имаше нещо в този мъж, нещо което я привличаше и плашеше едновременно... Излъчваше някаква първична сила и самоувереност, които караха околните да се чувстват незначителни и зависими... Или поне на нея така й се струваше... Затова винаги се беше държала настрани от него, а сега изведнъж й се прииска да каже нещо, да задържи още малко сянката му до себе си...
Преглътна с усилие и наведе очи към доверчиво положилото глава в скута й куче, в опит да подреди мислите си...
-Те просто ме обичат...
-Те? Искате да кажете кучетата? - изглеждаше заинтригуван и не бързаше да си тръгне- Това означава, че и Вие ги обичате... Повече от хората... Защо?
-Кучето не може да излъже, не познава абсурдната ни логика...- като на себе си, сякаш в продължение на мислите си отпреди малко отвърна Ина и неволно отново срещна погледа му... Сега очите му бяха други- топли, ласкави, унесени ...
-Хората не са виновни. Трябва първо да повярваш в себе си... Ела!
Тя се вгледа ужасена в ръката му:
-Къде? Какво искате от мен?
-Не знам... Може би ти искаш нещо, което аз мога да ти дам... Довери ми се! - и без да й даде време да отговори кимна на сервитьора - Боби, приготви ни масата до камината- Хайде, ела!
Тръгна до него без изобщо да осъзнава какво и защо прави, но се появиха колегите й, той ги покани при тях и стана ясно, че вечерта ще бъде дълга.
Ина се настани възможно по-далеч, но така, че да го наблюдава и на няколко пъти се опита да го обърка, да поведе разговора в друга посока... Малко по-късно беше принудена да признае, че той явно е не само неприлично богат и безсрамно хубав мъж, а и определно интелигинтен и чаровен тип, който с лекота се прехвърляше от тема на тема и обединяваше разнородната им група във весела компания...
С напредването на вечерта тя осъзна, че подчертаното внимание, което оказва на една от колежките и я дразни и се ужаси от себе си! Какво изобщо й минаваше в главата? Какво си въбразяваше? Знаеше, че е глупаво, но както никога дотогава и се искаше да е скандално, зашеметяващо красива и той да гледа само нея....
-Ела насам там става течение- стресна я гласа му за втори път тази вечер
-Плаша ли те?- нещо в тона, в протегната длан я накара да постави ръка в нея и да се подчини...
От там нататък не помнеше почти нищо, освен шепота, който дори не беше сигурна дали е чула или прочела в очите му:
-Отпусни се! Не се страхувай да живееш! Повярвай ми, трябва да осъзнаеш първо себе си и собствените си желания, за да знаеш какво искаш от хората и какво можеш да очакваш от тях... Трябва да повярваш първо в себе си...
Усещаше, че излиза извън рамките на безобидния флирт, но нищо не беше в състояние да я накара да отдръпне ръката си, когато той я поднесе към усните си. Чувстваше се най-красивата, най-желаната, единственната жена на света...
Когато останалите се разотидоха и той я поведе към сгушения в полите на планината басейн, тя не можеше да повярва, че всичко това се случва с нея, че не само е готова, а и гори от желание да се отдаде на един непознат... Знаеше само, че го иска, че поне в веднъж в живота си има право да направи точно тава, което иска...
Там, до водата, той се наведе към нея и тя разбра защо и е необходим...
Дрехите им се свличаха някак от само-себе си, за да може влажния натежал от топлите пари въздух да ги докосне и приюти в прегръдките си. Чувстваха се като единствените хора на необитаем остров, Адам и Ева отвъд пространството и времето, мъж и жена открили рая на праотците, оставени сами на себе си, слети с вековната тайна на Балкана...
Тя съзнаваше, че никога не е принадлежала така истински на друг както в този момент на тези ръце, на тези устни, които изучаваха всяка извивка, всяка гънка на тялото й, за да я открият за себе си, за да я изваят отново от нищотото...
След всички мъже в живота си, тя за пръв път усети мига, в който миналото и бъдещето губят смисъл... Видя как звездите се сляха в някаква шеметна въртележка, тя се понесе към тях, стана част от тях едновременно безплътна и натежала от удоволствие... Миг несравним с нищо, неповторим, по-истински от всичко в живота на човека
Срещна погледа на мъжа до себе си разбра откъде черпи силата и властта си. Разбра, че той не би заменил с нищо този миг... Та какво друго в целия измислен свят от пантивека би могло да направи мъжа по-силен, по-истински, по-мъж.........
Тогава си спомни, че й остават само три дни до края на ваканционното им заточение и се вкопчи в него с отчаянието на човек, губещ последната нишка, която го свързва с живота, но чу гласа му
-Толкова си истинска! Къде се кри досега? Остава ни толкова малко... Искам те! Искам не само да те любя, искам да се събуждам до теб...
Говореше прекалено хубаво... Може би казваше на всяка същите думи, но тя искаше да му вярва. И... точно в този момент, озарен от нейния възторг, той й принадлежеше напълно и това й стигаше...
Следващия ден Ина си забрани да мисли за изминалата нощ. Но щом приключи задачите в лагера тръгна към ресторанта. Казваше си, че не може да иска нищо повече от него, но някъде дълбоко в себе си знаеше, че това не е края...
Там всичко си беше на мястото, съвсем същото, дори камината гореше... но него го нямаше...
Бармана и сервитьора я посрещнаха както винаги и седнаха да си „побъбрят". Нямаше как да не й направи впечатление, че и без друго приказливия Радо тази вечер изобщо не й дава шанс да отвори уста и се питаше какво ли означава това... докато отпред не спря колата на Азо и персонала се разпръсна из заведението..
-Ей, къде изчезна цял ден?! - откритата му хлапашка усмивка я накара в същия миг да се прокълне за всички съмнения- Ставай, че закъсняхме!
-Къде?
-Без въпроси! Довери ми се!
Тази вечер тя не би могла да забрави никога...
Вечеряха в тих изискан ресторант на светлината на свещите и говориха през цялото време... по-точно говореше той. Опита се да я накара да разкаже нещо за себе си, но тя му обесни, че живота й тепърва започва и... Той разбра. И й говори за миналото си, за мечтите и плановете си, за това в което вярва и обича... Тя искаше да знае всичко... Можеше да го слуша с часове...
Танцуваха дълго, погълнати, очаровани един от друг, без да забелязват погледите на останалите...
После се разхождаха из гората хванати за ръце... Тя вървеше до него заслушана в нощните шумове, удивена колко малко е било необходимо да се чувства така спокойна и сигурна, така щастлива, в хармония със себе си и със света...
По-късно, когато се отбиха в някаква хижа, разсъбличащия поглед на хижаря за малко да развали настроението и. Когато обаче някъде отвътре се появи нагло ухилено девойче с кавалер попрехвърлил възрастта на баща й, тя усети как Азо я притисна силно към себе си:
-Да си вървим. Тук не е за нас.
Искаше да му благодари, да му каже колко много означава този жест за нея, но нещо в погледа, в твърдото докосване на ръката му я накара да замълчи... Сякаш й беше казал, че това е най-естественото нещо, което всеки мъж би направил, а точно тя наистина го заслужава...
Нощуваха в някаква вила. Тя не попита защо и как са попаднали там. Вече знаеше, че той няма да позволи на ничий поглед да застане между тях, че с него всичко е неповторимо...
Останалите три дни живя като насън. Той не се отделяше от нея, носеше я на ръце, глезеше я, отрупваше я с подаръци, засипа я с хиляди дребни жестове на внимание...
По-късно, когато си спомняше, Ина осъзнаваше, че без да й обещава нищо, без да иска нищо в замяна, той й се беше посветил изцяло. Направи я част от една приказка- невероятна, но истинска. Само за няколко дни й даде нежността и любовта, която мнозина жадуват цял живот.
Последната вечер дълго стояха сами пред камината. Ина си мислеше, че ако сега той поиска, тя ще зареже всичко и ще остане тук с него... И внезапно осъзна, че той го знае! Знаел го е през цялото време, но никога няма да го покаже!
Прибраха се във вилата на зазоряване, когато огъня изгасна и влажния утринен въздух полепна по дрехите им. Сгушиха на някакво походно легло, което кой знае защо им се струваше не достатъчно тясно, за да прилепнат плътно, съвсем плътно един до друг...
-Ще ми липсваш. Толкова си истинска! Обещай ми, че няма да ме забравиш! Обещай ми да си спомняш за мене, моля те....- шепнеше заспивайки мъжа в косате й, а тя вече знаеше, че никога, никога няма да го забрави...
Събуди я клаксон на кола. Колата, която щеше да я върне в нейния свят чакаше пред ресторанта. Ина скочи и се огледа. От него нямаше и следа. В първия момент я заболя, но после разбра, че той отново е прав... Какво повече биха могли да си кажат? Та те живяха един чрез друг! Едно хладно или сълзливо сбогуване не можеше да им даде нищо...
Излезе бавно навън, обходи с поглед заведението, погали мислено вече изстиналата пепел в камината и коленечи до Принц.
-Добро утро. Добре ли си?-спря до нея бармана.
-Да... Да, благодаря ти!
-Вземи, патрона я намери сутринта на тръгване. Каза да ти предам, че оставя щастието в твоите ръце-подаде й свежа четирилистна детилина мъжа й очите и неволно овлажняха..
-Недей-прегърна я кротко Радо и погали несръчно косата й...- Дано ни запомниш с добро... Той не е светец, разбираш ли.... Тук жените идват и си отиват, но само ти се оказа принцеса... твоето място обаче не е тук. Идвай, идвай винаги когато поискаш, ние ще те чакаме... Но ти трябва да живееш своя живот... Разбираш ли?
-Да, вече мисля, че разбрах... Довиждане, Радо.
-Довиждане, принцесо! Дано да си щастлива!
Ина го целуна и тръгна. Знаеше, че част от нея остава завинаги тук, с тях, но беше взела най-важното- вярата в хората и себе си и самочувствието и гордостта, че е жена!
Жалния вой на кучето изпрати потеглящата кола. Само то не разбираше защо тя си тръгва... Та нали бяха толкова щастливи заедно...