За Червената шапчица.
Имало едно време едно момиченце.
то се казвало Червената шапчица.
Момиченцето имало една баба, която живеела в гората.
Всеки ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година, момиченцето носело храна на баба си в гората. Та срещало ту зайко байко, ту Кума Лиса, ту Мецана и си общували.
Така и пораснало.
Един ден както си вървяло и пеело, не щеш ли насреща му излязъл един не много голям черен вълк и с престорено дебел глас изръмжял:
- Сладка Червена шапчице, падна ли ми в ръчичките!! Сваляй бързо гащичките и се хвани за борчето.
Гласът на Вълка бил странно познат.
Тя изпълнила заповедта на вълка и послушно се навела хващайки се за борчето.
Вълкът отворил ципа на костюма си и изпълнил заканите си.
Няколко пъти.
Защото това не бил вълк, а съседът Иванчо.
Тръгнала си Червената шапчица по живо по здраво.
На другия вълкът Иванчо пак чакал на смрачаване.
По едно време се появила и самата Червената шапчица.
Странно, като че ли е по едра днес, помислил си вълкът Иванчо и изръмжал заканата си.
Червената шапчица послушно изпълнила всичко и Иванчо си тръгнал доволен предоволен.
На другата сутрин, рано, рано, на врата се почукало.
Отворил Иванчо и що да види.
Изненада голяма.
Баба Меца с две бурканчета мед в ръце.
Морал:
Каквото стори Иванчо, все е хубаво.