автор: gumbert

Две стихотворения

(1)

Любов

Тази нощ пробуждах се на два пъти
и до прозореца примъквах се, фенерите навън,
от фраза откъс, изречена насън
свеждайки на "не", подобно многоточие
не ме утешаваха и те.

Сънувах, че си бременна, и ето,
живял далеч от тебе толкова години,
аз чувствах своята вина, и ръцете,
опипвайки корема радостно,
на практика докосваха ми панталоните

и ключа на лампата. И влачейки се до прозореца,
аз знаех, че те изоставям там сама,
във мрака, във съня, където търпеливо
ти чакаше ме и не ме винеше,
когато аз се връщах, умишлено прекъсвайки съня.

Защото в тъмнината - там продължава туй, което
прекъснато било на светло е.
Ние сме венчани там, ние сме онези
двугърби чудовища, и децата ни
са само оправдание за нашта голота.

Във някоя бъдеща нощ
ти пак ще дойдеш уморена, слаба,
и аз ще видя дъщеря си или пък сина,
още не наречени, - тогава аз не ще посегна
към ключа на лампата и не ще отдръпна

пак ръката, защото нямам право аз
да ви оставя в царството на сенките
безмълвни, пред живия плет на дните,
изпадащи в зависимост от светлината на деня,
със моята недосегаемост във нея.






(2)


* * *

Облича си тя чорапогащника, и настъпва есента;
навсякъде плътен найлонов дъжд.
И колкото повече асфалтът е бесен на ямите,
толкова полата е по-дълга и по-остро токчето.
Сега само двете колони белеят в бельото неловко.
И напуканата колонада покрита със бурени.
От всякаква гледна точка, вече по-бедни сме
с едно Лето Господне, особено - заедно в него със тебе.
Сега, ако нещо прошумоли, това е - звукът от заминаването
на нечии войски, независимо кои,
само плющят знамената.
И по-добре да повикаме по име сезона годишен,
ако топлината му не можем да удържим.
Но, както изглежда, не могат да се различат
пръстите от клавишите, дето чакат бемола,
пращейки с хрущялите.
И в стаята шумно се втурва морският въздух
- от нищото може би идващ при нас.