автор: sradev

Помниш ли как пиехме Мускат Отонел реколта 74?

Обикновено избата правеше сносни маркови вина, но нищо особенно. Снобите им се възхищаваха, защото бяха редки и малко по-скъпи. Но ние с Любо (не го познаваш) си имахме традиция да пием всеки петък от 17 часа кана вино във 'Видинска Среща'. Майстора от Ново село правеше най-доброто вино в България (после ми се случи да лоча "Синя теменуга" в казармата, направо от кофата, но това е друга история). Там го сервираха направо от бъчвата и мезетата бяха две - солено сирене или свински крачка. Вземахме по едно сирене. А стойността не се мери с цената, ами с опашката чакащи да отворят кръчмата. И с правилото на кръчмата - сервира се само веднъж, че отвън и други чакат. Само трима души имаха привилегията да седят по-дълго: един професор, който само там можеше да работи, един поет, който само там се вдъхновяваше и един познат на кръчмаря, който пиеше прав до тезгяха. Искаш ли още - излизаш и отново се нареждаш на опашката. Но то, виното не беше за напиване, а за вкуса и настроението, което оставяше.

Та да си се върна на думата. Реколтата 74 я улучиха. Световно вино! Съвсем леко, естествено газирано. Други газирани вина не успяха да направят. И ние бяхме на море и под ръка имахме това вино. А едни апапи вадеха миди - по един чувал дневно. Вземаха казан от кухнята, варихме мидите в казана, на огън в двора, купувах каса от това вино, пиехме, замезвахме като семки мидите, разказвахме си глупави истории и вицове.
А където има вино, миди и море, там има момичета, музика и компанията е весела и безгрижна.

По онова време пътувахме автостоп. Частните коли понякога ни избягваха, но камионите ги караха хлапаци като нас, та с тях се разбирахме добре. И посред нощ са ни взимали, че къде къде е по-добре да пътуваш с компания за лаф-моабет, отколкото да се кьориш по лентата на пътя и слабите си фарове. Дори милицията ни е вземала на автостоп. Не вярваш? Случи се така, че закъснявахме за вечерна проверка в казармата и патрулната кола, сместиха се да влезнем и ние четиримата, ни заведе до портала. Ако бяхме цивилни да ни бяха стоварили в изтрезвителното, но нали бяхме от другата епархия, па и те момчетата са били в казармата, та веднага ни влезнаха в положението.

А ти ми разправяш приказката за Диаманта. Как, като отчупят парченце и си живеят безгрижно, но понеже обичат да перат, то си перат носните кърпички. Та чак гоолямата любов може да ги откъсне от такъв рай. Верно, че у вас в хладилника имаше само салам за кучето, което вие вечно подяждахте, а у нас нямаше и куче. И какво от това - къде фасове събирахме от улицата, къде някой почерпеше, къде, ако имахме - ние черпехме. Винаги имаше някой да подаде ръка, да се усмихне. Дори Доносчика понякога черпеше, а и никой не му връзваше кусур.

Ние нещо потрошихме този диамант. Някои от нас запазиха късче за спомен. Като се видиме - разменяме си ги. Но младите сега го имат цял. Дано да им е за късмет!

211105
Славян