автор: sradev

Сина един ден ми показа книжката си за заслужил (а може би почетен) кръводарител. Май, че му даваше право да купува билети за влак без опашка и да сяда на мястото за инвалиди. Не си спомням да се е ползувал от тези си привилегии.
А някои от неговите колежки с възторг посрещаха месечното проливане на кръв.

Преди много години един генерал ми се хвалеше на плажа:
- Ето този белег ми е когато карах пиян джипа, та паднахме в пропастта. И едно ребро ми извадиха тогава!
- А този белег е като гръмна казана за ракия, та парчетата ги вадеха от главата ми.
....
и на краят показа една точица на лакътя:
- А това ми е от войната.

Преди 30-тина години споряхме с един унгарец за цените. После момичетата (а бяха от Бразилия) пуснаха магнетофона, настана една атмосфера като за макумба, но вместо духове се появиха двама милиционери, повикани от съседите. Многонационалният състав на компанията някак ги възпря да арестуват единственият поляк сред нас.

Преди 20-тина години съседката донесе два банана. И все разправяше за това как не си купила лекарствата за сърце, та имала криза и сина й се скарал да не спестява от лекарствата.

В казармата един от взвода го простреляха по невнимание. Нормата на дивизия край границата е 3 смъртни случая годишно. Но ние бяхме тилова дивизия, поради което генерала му даваше отпуски до разпределението, та да се уволни като инвалид в гранична дивизия.

А като ме вземат мътните - да не забравиш да ми пустнеш кръв.