автор: 3endaly

Когато вървя по улиците, не различавам черти по лицата на хората. Минавам на забързан кадър, понякога ги блъскам с рамо и се извинявам без да ги поглеждам.
Винаги ги изпреварвам, независимо дали бързам, сякаш мразя да има някой преди мен, сякаш всеки човек ми е пречка да стигна до мястото, за което съм тръгнала. Как ли изглеждам отстрани? Постоянно се питам дали някой ме вижда изобщо? Имат ли другите очи за мен? А за себе си? Очите ми се взират в невидими пространства и събития от деня, от онзи ден, от онази година, от снощния сън, взират се в бъдещите ми срещи и разговори, докато съвсем забравя тялото си и неговата посока. Минавам по улиците , без да присъствам в движенията си, в пейзажа на този град от полуживи хора...

И много често на смрачаване разбирам, че отдавна съм подминала мястото, на което можех да се срещна със себе си.
Улисана в мисли.

Това ли се наричаше автоскопия?