автор: vui4o

ЗИМАТА НА НЕБЕСНИТЕ


Разказват, че зимата така яко треснала селото, че земята се изплашила и побегнала, прецапала реката и се изгубила.
Останал само снегът на мястото й. И къщите. Снегът ги държал здраво. Разказват, такъв студ свил, че докато Раид помака, който пасял небесните добитъци, издои млякото, то замръзвало и падало на земята като сняг. Млякото затрупало гробовете на Елдемира, на детето на Енчо, на циганина гробар и на Марин Едрия.
Не успяло да затрупа малката черквица и тя подавала кубе над снега като гъба.
Канарите около селото се пукнали от студа и се нащърбили. Хората се криели под стрехите и не показвали носове извън тях. Горе над облаците Раид овчаря, циганина, детето на Енчо, Елдемира и Марин Едрия навлекли кожуси и се увили. Доле селото притихнало и се начумерило, като при погребението на Елдемира, когато калимявката на поп Найден се изтърколила в калта.
Снегът валял четири денонощия и спрял една утрин, за да почине. Времето поомекнало. Пръв се престрашил да излезе от къщи даскала Божков. Бутнал вратата и тя тежко се отместила., повличайки огромна пряспа. Прекрачил прага и затънал до слабините в снега. Развъртял рамене, обърнал се и се прибрал обратно. След минута се върнал отново с лопата в ръце и започнал да разрива. "Зимата, мислел си той, е най-дебелата сестра от сезоните. Все гледа да легне, да почине. Пролетта е най-кипрата. Лятото е лудо, а есента е суетница."
Погледнал небето и видял образа на Раид помака, който през есента пасял селските стада. Кихнал срещу него и Раид изчезнал.
"Сторило ми се е", рекъл си даскала Божков и продължил да мята бели парцали.
Така не след дълго стигнал до земята. Открил я, както Колумб открил Америка, но я върнал на селото.
Разказват, че ако този ден даскалът не бил излязъл да рине сняг, земята завинаги щяла да остане загубена и селото да се затрие.
Разчистил двора си и с усилие бутнал външната порта. Пред него се изправил с цялата си старост и мощ дъб. Столетник. На един от клоните висяло късо като фитил парче въже, което показвало къде се обесил Марин Едрия. Било покрито с тънка ледена корица.
Из селото се разчуло, че даскал Божков върнал земята на старото й място и селяните хванали лопати и започнали да разчистват дворищата и улиците. Скоро навсякъде се отприщили пътечки и тръпката на свободата стиснала душите. Следобедното немощно жълто петно на небето анемично лъскало скрежчетата на дебелия снежен юрган. Откъм гробищата се задал гигантски прилеп, който мудно се носел ниско над снега. Стреснали се къщите, земята се наканила да побегне отново, а Раид помака и дружината му ахнали от уплаха. Прилепът приближил и всички видели, че това е поп Найден. Отдъхнали. Никой не бил забравил проклятието, което тегнело над селото след смъртта на Елдемира. Самата Елдемира, вече на сигурно място на небето, се прекръстила и плюла три пъти в пазвата си. Марин Едрия я видял и й се скарал: "Не е хубаво езически обреди да правиш насред божиите владения", рекъл й той и тя се изчервила. После я погалил. Раид помака подвикнал на циганина и енчовото чедо и тримата тръгнали да поят божиите стада.
Влюбените останали сами.
Доле в селото мъжете, преборили се със снега, се събрали в кръчмата да отпразнуват победата. Жените като вади се стичали от дом на дом и сеели клюки. Откъм кръчмата скоро се разплакала гайда. Затропал с крак като сърдито дете тъпан. Гайдата му се закарала, зашлевила го с няколко пискуна и то млъкнало. Вечерта, любопитна да чуе за какво е тупурдията, прелетяла до селото. Спряла над него и разнежена от вайканията на гайдата се отпуснала върху му. Комините я пробили и от раните потекъл кръшен дим. Той се издигнал до пределите райски и затоплил сбраните там души. От гората изплувал насечен вълчи вой и смразил сърцата на жителите на селото. Сред воя се примесвали воплите на трите моми, удавили се в реката, спасявайки честта си от кърсердарите на султан Мурад I. Момите викали Елдемира, реели се сред дърветата, щурали се сред камънаците и фучали. Елдемира кротко спяла, завита с облак, положила глава на гърдите на Марин Едрия.
Селяните, опиянени от дъха на освобождението от тлъстите преспи, спали дълго и сладко и пропуснали утринта. Разказват, че тя се разсърдила, вдигнала поли и се прикътала в планината. Заклела се да не се връща никога вече.
Селяните станали към обед. Нагледали добитъка, разшетали се. Комините задимели и пушеците им замирисали на гозби. Слънцето придобило цвят и достигнало до земята, открита от учителя Божков.
Той излязъл на припек пред кръчмата и заварил на пейката поп Найден. Приседнал до него и му казал: "Виждаш ли какво нещо е природата, дядо попе. Вчера като мащеха ни шибаше с виелица и сняг, а днес като майка ни стопля в пазвата си. Да се чудиш чеда ли сме й, завареничета ли…"
"Бог си знае работата", рекъл поп Найден, вдигнал глава към небето и се прекръстил.
Раид помака, като слушал разговора, сбутал облаците и се прикрил зад тях, да го не види попа.
Усмихнал се той на думите на Даскала и мислено му отговорил: "Природата, даскале, е нужно да се знае и обича. Ние мислим, че тя само нас гледа, само на нас трябва да угажда. Ами другите твари земни и небесни? Те по се имат от нас с нея, защото я познават. Природата трябва да се открива и пази. Ето, ти вчера откри земятя, прикотка я и я върна на селото. Утре, даскале, ще откриеш небето, покажи го и него на хората."
Раид помака тръгнал да нагледа божиите добитъци. По пътя си срещнал циганина и енчовото дете и ги повел към Райските кошари. Само Елдемира и Марин още спели един до друг и в съня си чествали любовта.
Долу пред кръчмата се събрали още мъже, скрили с телата си пейката, изпънали мършави шии към слънцето и го заизсмуквали. Жените се скупчили и тръгнали към гробището. Като го стигнали се пръснали по могилките и започнали да ги почистват. Сипвали масло в кандилата, изправяли килнатите кръстове. Грижили се за гробището. Било то като общ дом. Помирител на людете.
В следобедната умора на мекия зимен ден първи заплакали стрехите, дърветата взели да ги успокояват, но и те заронили сълзи. Наскърбило се селото и заподсмърчало като сираче. Слънцето, сконфузено, че е причина за тъгите, се скрило над облаците и се зажалвало на Господ. Господ го утешил и го отпратил да свети на други села. Над червените покриви с останки от снежни петна се запритъмвало. Мъжете се сврели в кръчмата и пейката с олекнал гръб изскърцала жаловито. Чудна пейка била - кога я накачулвали, стенела, кога я напускали - пак. Жените, привършили с наредбата на вечното убежище, се пръснали по домовете си.
Дълбоко в шубраците трите моми самовили усетили дъха на лошия час и отворили очи. Около тях били наклякали вълци. Едната от момите приближила глутницата и заговорила на водача. Той се стрелнал напред и изщракал с челюсти. Момата рипнала и литнала, после се спуснала и пак задумала. Протегнала бялата си мълчалива ръка и започнала да гали звяра. Той се заумилквал. Момата го възседнала, пришпорила го. Вълкът се затичал. След него се изсипала глутницата. Дърветата отскачали страхливо встрани и правели път на адовата процесия. Дори и реката уплашена затаила дъх и престанала да клокочи. Вълкът водач търчал побеснял. Върху него луда се веела момата. Другите две кръжели над глутницата. Изведнъж вълците се откъснали от земята и от клон на клон стигнали върхарите на дърветата, отблъснали се от тях и промушили черното небе. То простенало и с грохот се съборило върху селото. Настъпила нощта - безлунна и беззвездна. Сред нея в царството на съня се лутали селяните и се мятали под бодливите черги. Над тях като вихрушка се понесъл вълчият вой, гонел се със себе си, настигал се, преплитал се в множество гласове и зловещо се пръсвал и в най-тъмните и далечни кътчета на мрака.
Елдемира и Марин, стреснати от воя, се събудили и изумени открили, че отново е нощ. После прихнали да се смеят. Прегърнали се и душите им се целунали. Обърнали глава и видели спящите Раид помака, енчовото дете и циганина. В райските кошари дремели и небесните стада. Сънували крехки облаци. Късали от тях и меките листца и тревици галели небцата им. Сънували Раид помака, как ги гледа умилен и се усмихва на нещо си свое с поглед, зареян в пределите божии. Сънували, че енчовото дете ги гали по гъстите руна и подскача наедно с агънцата. Сънували как Елдемира плете венчета от слънчевите залези и ги кичи и милва. Сънували как Марин Едрия гребва с шепи от изгрева и им дава да пият и те жадни смучат сеяйното питие и с благодарност ближат ръцете му. После Раид помака се разгневява, удря с гега по слънцето и то взривено изстрелва мълнии. Енчовото дете злорадо ухилено ги щипе и налага по гърбовете и те пощръклели хукват където им видят очите. Елдемира насъсква залеза срещу тях и той с гореща паст ги изпепелява. Марин Едрия, стиснал в ръцете си изгрева, го пъха в зениците им и те ослепяват.
Вълците, разкъсали облаците, се втурнали в пределите божии. Трите моми-вакханки с кикот прелетели и грабнали Елдемира. Скован от ужас, Марин гледал зверовете. Те го налетели. Вдигнал ръце и заудрял вляво и вдясно. Момите понесли Елдемира. "Сестра при сестрите си ходи", изрекли и се гмурнали в дупката между облаците. Глутницата се стекла по тях. Вой и кикот плискали от отвора.После всичко затихнало.
Разказват, че Раид помака едва удържал Марин Едрия да не хукне след глутницата. Хванал го за рамото. "Злото, сине, рекъл му, е слабо на светлината. Светлината го разяжда и обезсилва. Утре с първите Божи лъчи ще потърсим изгората ти." Усмирил го. Циганинът и енчовото дете стояли отстрани и им било мъчно да гледат опустошения от мъка Марин. Никога по-рано, и приживе дори, не го били виждали така натъжен. Легнали си всички, но Марин не мигнал до заранта. Въртял се в мекия облак и мислел за любимата си. Щом първият лъч се подал от изток, Марин рипнал на крака, хванал го в огромните си шепи и го затеглил. Дърпал додето рошавото, още гуреливо слънце, изскочило иззад скалите и поръсило селото с мимолетни жълтурчета. Събудило Раид помака, той разтъркал очи и подканил циганина и енчовото дете да стават. Наредил на детето да се грижи за небесните животинки, нахокал го предварително да не ги пуска да пасат в общинската облачна мера и тримата поели и да търсят отвлечената Елдемира.
Селото също се ококорило под слънцето, което издърпал Марин Едрия. Било задушница и жените се разшетали и замесили огромни като планини погачи. Мъжете точели буйно като кръвта им вино, скришом го опитвали и то се спотаявало в зениците и душите им.
Поп Найден облякъл епитрахила си, взел кандилото и изскочил ог черквицата. От отворената врата атеистът вятър се прошмугнал в божия храм и загасил няколко вощеници. После избягал през пролуките.
Навън пред църквето покорно чакал осиротелият циганин-гробар, който преди време убил змията нечестива, заселила се на гроба на Елдемира самоубийцата.
Попът и циганинът тръгнали към задната част на гробището. Циганинът през всичкото време говорел разпалено и ръкомахал.
Зад църквата като истукан стоял снежен човек, направен от селските дечурлига. Поп Найден се прекръстил и рекъл на циганина: "Някога само Бог можеше да прави хората и Той ги сътвори. В днешно време всеки нечестивец и богохулник може да струпа подобие човешко, то значи - подобие Божие. Подобни гаври петнят името Господне и отвръщат милостта Му от нас." Бил пиян вече.
Попът наредил на циганина-гробар да разруши сквернящата божието име фигура, което той изпълнил с особено усърдие. След това отишъл при владиката си и му целунал ръка. Поп Найден гнусливо го изтраял.
Слънцето, сякаш подплашено от утринното деяние на Марин Едрия, бързо се катерело по синия купол. В средата му, задъхано от умора, спряло да си почине и селяните отгатнали, че е пладне. Струпали се на площадчето пред кръчмата и потеглили към гробището. Пъплели като гигантска стоножка по баирчето и оставяли черни стъпки от множеството си крака. От черквата закашляла дрезгаво камбаната и разлаяла селските псета. Измучала крава. Хлъцнало магаре. Измяукала котка. Животът течал, хора, ей, животът течал реален по селски, наситен с миризми на тор , сушено сено и правда.
Поп Найден се изстъпил пред дошлите селяни и занареждал. Изброил имената на "богопочившите раби Божии" Елдемира, Марин, енчовото дете и циганина. Не споменал името на Раид помака, който есента бил селски пастир, а сега - райски. Раид не бил погребан според християнската вяра. Впрочем, не бил погребан според ничия. Оказало се, че Бог е по-милостив от хората. Той приел Раид във вселенските си владения, нищо че хората отказали да го изпратят там.
Поп Найден развъртял кандилото и заплашил небето. Птичките от околните дървета с ужас се разлетели вкупом, а после се пръснали. С тяхното разпиляване приключила литургията. Разтърчали се селяните. Заразливали курбан-чорба. Пиели вино и поменавали мъртъвците. С къшеите хляб се мъчели да изкупят онова лошо, що им били сторили приживе. Виното разпасало душите и те залитащи се уловили на хоро. Не закъснели и притежателите им. Заручала гайда. Издумкал тъпанът. Чевръст геврек завъртял слънцето и то затворило очи да не му се завие свят и да падне. Тежко стъпвали селяните. Веел брада и мазни коси пръв на хорото поп Найден. До него чевръсто приклякал, хванат за расото му, даскал Божков. Виело се на венче хорото. Празнували живите паметта на мъртвите.
Гледал веселието Раид помака, сгушен на камбанарията на църквата. Смаян до него клечал и зяпал циганинът. "Дай на живия да празнува", обърнал се към дружката си Раид, "За него няма значение, раждане ли, смърт ли - той празнува. Нека. Ама защо го струпват на нас, мъртвите и се крият зад гробовете ни", въздъхнал. А после уморено добавил: "Ех, себелюбци са людете, ама лошото е, че не си го признават." Погледнал тъжно към безкръстия си гроб и кимнал. Циганинът полетял подире му.
Марин Едрия се лутал в гората и зовял Елдемира. Чул гайдата и обърнал глава по посока на гробището. Спомнил си, че е задушница и тайно се подсмихнал. После пак се натъжил и отново завикал името на изгората си. Боровете, неми свидетели, безучастно стърчали бели като свещи. До тях клеветницата река се опитвала да подскаже на Марин , че Елдемира и трите моми, побегнали от дивашките орди на султан Мурад І, скачайки в реката, за да спасят девствеността си, се крият в пещерата до Шукин вир. Марин обаче на слушал или не разбирал езика й. Уморила се реката и мързеливо се изтегнала връз камънаците. Умълчала се. Съгледало я от билото на планината слънчевото петно и се обидило: "Няма само реката да почива, я!", рекло си и се катурнало зад билото.
Примрачило се. Откъм селото млъкнала свирнята и долетели Раид помака - небесният овчар - и дружката му - циганинът. С поглед разбрали, че и Марин Едрия не е открил Елдемира и тримата се вдигнали мълчешком към облаците. Открили процеп между тях и се шмугнали в господните владения.
Раид помака побързал да намери енчовото момче и го заразпитвал за добитъка. После сам отишъл в кошарите небесни и се убедил, че всичко е наред.
Под черната лава на тъмата селото се прегърбило като старец и задрямало. Изморените му стопани хапвали на две - на три, преглеждали стоката и се пъхали под грубите домашни черги.
"Само ние вечно будуваме", самодоволно си нашепвали скалите, па току се прозяли с пещерите си и задрямали.
Към полунощ Марин Едрия събудил бившия гробар на селото: "Ставай!", побутнал го, "Отивам да търся Елдемира, но ми трябва другар."
"Но нали през нощта злите сили са в силата си - ще ни затрият!", отвърнал страхливо циганинът, докато търкал гурелясалите си очи.
"Любовта не пита ден ли е или нощ. Тя е еднакво могъща и в светло и по мрак. Ела с мен и ще отидем и до твоята къща да видим жена ти. Нали искаш?"
Онзи кимнал утвърдително. Двамата отхвърлили пухените мъгливи завивки и от звезда на звезда заслизали към долна земя.
Циганинът закачил дрехата си за ятаганената луна, оплел се и се замъчил да се освободи. Закрил с черното си лице вечерната светлинка и полумесецът угаснал. Разказват, че през онази нощ учените наблюдавали лунно затъмнение и се тюхкали, че не са могли да го предскажат.
Марин Едрия разкъсал връхната дреха на съзаклятника си и двамата продължили стръмния си път. Затъмнението свършило.
От най-долната звезда Марин се вторачил в тъмнината, за да види дали земята, открита от даскала Божков, не го е ударила на бяг. Била тук. Скочили върху нея и тя изстенала.
Озовали се край селото. Плъзнали се като сенки към къщата на циганина. Стигнали до разбутаната ограда. Нащърбените й камънаци се споявали с невидимото. Зад зида лавнало куче. "Млък, момче!", скарал му се циганинът и добавил нещо на цигански. Кучето свряло опашка между краката си и се напикало от ужас. Изквичало.
"Как се казва?", умилен запитал Марин Едрия.
"Никак. Дадеш ли на животните имена, те стават човеци. А на мен куче ми трябваше", мъдро промърморил невидимият в мрака циганин.
Марин мълком се съгласил. Двамата залепили лица до стъклата на прозорчето и се вторачили в стаята. Вътре от огнището изтичали пламъци и играели нестинарски танци по лицата на дечурлигата, натръшкани едно до друго. В далечния край, по-слабо осветен, спяла стопанката. Устата й била отворена. Едната си ръка държала под главата. До нея лежал живият циганин - гробар, нявгашен побратим на наблюдаващия ги. От устата на спящия висяла сладострастна лига. Просветвала на подскачащите пламъчета като сребърна верижка.
"Ах," проплакал тихичко небесният циганин, "ние търсим злото, а то ето къде се било свряло - под носовете ни." И, за да позакрепи мъжкото си достойнство, прибавил: "Не, че ме е забравила, не ми е тежко за това, а че под погледите на отроците ни мърсува с това влечуго."
"Трябва да отмъстиш", подучил го Марин Едрия. "Трябва да накараш и двамата да се боят от животинското си дело." И дръпнал приятеля си за ръкава.
Отишли към курника. Циганинът отворил вратичката. Марин се пъхнал вътре. До кръста. Кокошките се разкудкудякали. Марин се измъкнал, а в ръцете си държал невидима кокошка. Черна кокошка.
Тръгнали и спрели пред вратата на къщата. Марин взел черджето и отцепил тънка ивица от него. Хванал кокошката за главата и й пречупил врата. Вързал я за вратата и я окачил на горния праг. От човката на нелетящата птица потекъл съсирек, тя повърнала. Агонизирала с треперене и проплясквала с крила. Сякаш искала да литне в смъртта си. Приживе на можела.
"Черна магия е това. Болест и смърт ще ги сполети", уверил Марин циганина. "Ние сме райски души и не трябваше да вършим такова нещо, но любовта и честта са по-силни от небесното благуване. Мъстта само ще заличи прегрешението и обидата." Говорел така, сякаш че той и другарят му били все още сред живите, а не помагали на Раид помака да гледа божиите стада.
После полетели към канарите да дирят отвлечената Елдемира. Тя седяла безмълвна насред пещерата, заградена от трите моми-самовили. Те решели косите си и се кискали.
"Пуснете ме да си вървя", помолила ги Елдемира. Очите й били пълни с влага. "Господ прибра душата ми при него и аз не съм ви вече посестрима."
"И ти си като нас самоубийца!", стрелнала я гневно една от момите и захвърлила гребена си. "Защо само тебе Господ прие, а нас не рачи? Това ли му е правдата! Който се опита правдиво да живее, па било то и чрез смърт желана, да бъде отлъчен от лоното му, така ли? Ти тук ще стоиш. Нека види, че не е всевластник, че душите бягат от царството му и бродят непростени из горите и камънаците."
Откъм входа на пещерата се промушил вълчи вой и къннал из множеството проходи и зали. Момите се закискали отново. Воят бавно се отдалечил, додето заглъхнал.
Разказват, че вълците подушили кръвта на обредната черна кокошка, окачена на горния праг на циганската къща. Повела ги кръвта, разказват. Викала ги. Втурнали се вълците към нея. Към зовящата ги топла кръв, чийто повик е най-силен през зимата. Разорали преспите. Очите им светели синьо, после зелено и приближавайки към къщата се обагряли в алено. Викала ги кръвта. Достигнали я, тя им отворила вратата и освирепелите зверове се нахвърлили върху спящите. Кръвта водела след себе си реки от кървища. Онемяла от ужас къщата и припаднала. Кръвта плискала и се радвала. Вълците разкъсали циганина и циганката, децата не пипнали. Магията не била за тях. Вилняли вълците, после се укротили. Облизали влажните си муцуни с гъвкави езици и се изнизали по посока на гората. Там, отгдето минали, оставали обвиняващи капчици живот. Рубини.
Утринта, която се заканила да не се завръща, не издържала. Не можела, горката, да преживее далече от селото и от хората. Още повече, че била суетница и не пропускала възможността да се покаже пред селяните и те да се насладят на чистата й риза.
Жената на Енчо минала случайно край циганската къща. Видяла отворената порта. Надникнала и изпищяла. Пред колибата си лежало разкъсано кучето. Приличало на разпердушинена плюшена играчка. А било ранно и ведро утро и смъртта и кръвта по снежните околности изглеждали нелепо. Селяните се затълпили пред къщата и препълнили двора. Жените изнесли от стаята спящите още невръстни циганчета, които не разбрали и не усетили случилото се. Мъжете събрали останките от полуизядените и като не знаели кое парче на чие тяло принадлежало, ги разпределили горе-долу по равно в два набързо сковани ковчега. Нарамили жертвите на черната могия и ги понесли към гробището. В това време циганетата се събудили и като осъзнали, че са в чужда къща, се разциврили. Дори не усетили, че плачат като сираци. Жените ги усмирили и им дали да ядат.
Процесията с ковчезите се закатерила по хълма. Отстрани на пътеката, сврени в храстите, наблюдавали Марин Едрия и циганинът.
"Да се прибираме", казал циганинът. "Раид помака навярно ни търси." Лицето му издавало уплаха.
"Аз няма да се върна, додето не намеря Елдемира", отвърнал Марин и се прикрил да го не видят минаващите.
"Никой няма да ни пусне после, ако не се приберем сега", възразил циганинът. "Знаеш, че Господ не търпи отлъчване от владенията му."
"Тогава ще остана на този свят и ще стана вещер", озъбил се Марин. "Ти ако щеш, си тръгвай!"
"И аз ще остана с тебе. Не мога да погледна жена си в очите там горе. Няма да знам какво да й кажа."
Марин погледнал приятеля си и му станало мъчно. Потупал го по рамото да го успокои. Избърсал издайническа сълза.
На гробището двама доброволци копаели гробове. Земята, открита от даскала Божков, се къртела по малко, замръзнала и корава. Съжалявала, че през оня ден не се била скрила по-надълбоко.
Както при всяко погребение, поп Найден претупал молитвата, развъртял кандилото и бухнал небето.
Раид помака, който бил небесния пастир, подскочил. Громоленето продължавало. Сънен още той осъзнал, че се тропа на райските порти. Прекарал ръка през очите си, отместил облака, с който бил завит и залитайки се запътил към портала. С мъка открехнал тежкокованите крила и в райското селение се промушили разкъсаните от вълците цигани. Заразпитвал ги Раид кое как се е случило. Рекъл им: "Добре дошли в Господните покои". Въвел ги навътре и понечил да ги представи на дружината си. Тогава открил, че Марин Едрия и циганина, бивш побратим и мъж на новодошлите, ги няма. Затюхкал се Раид помака. Вайканията му достигнали енчовото дете и то се зарадвало на току-що пристигналите. Раид разбутал облаците, проврял глава помежду им и се завзирал за бегълците. Видял само края на погребението на новите души райски.
Даскала Божков мълчал през цялото продължение на ритуала. Следял действията на поп Найден и се питал дали наистина душите се възнасят, както убеждавал отецът. Вперил поглед в необятното и както в деня, в който открил земята, привидяло му се лицето на Раид помака.
"Май ме преследва духът му", промърморил даскала Божков , затворил очи и пак ги отворил. Раид помака бил изчезнал.
Раид помака прибрал глава и закърпил дупката. Не искал да го видят живите. Обърнал се към енчовото дете и циганите и им казал: "Чини ми се, че вече никога няма да се върнат." Имал предвид Марин Едрия и мургавия му съучастник. После повел тримата към небесните кошари, откъм които се чувало небесното мучене на небесния добитък.
В село мъжете се събрали на обичайното си място пред кръчмата и единодушно решили да накажат зверовете за деянието им, тоест да ги изтребят до крак. Организирали хайка и десетина души нарамили пушки. Само даскала Божков се възпротивил: "Ако стреляме по животните, защото са били гладни и са се нахранили с месо, па било то и човешко, то стреляйте и по мене!"
Селяните не го разбрали, но били свикнали с чудостта му и не му се разсърдили. Още повече, че той бил намерил земята и им я върнал.
Тръгнали към гората. Следвали малките дупчици, пробили полуразтопения сняг. Навлезли сред дърветата, открили вълчите пътеки и се разположили на пусия. Енчо приклекнал на чакалото си и стиснал пушката здраво.
Преваляло пладне. Слънцето се заплело във върховете на бориките. От тях падали парцали сняг и меко тупвали на изтънялата бяла черга. Ведра мъгла като дантела се увивала около люспестите стволове и прикачала нишки за тях.
Отляво на Енчо се мярнал заек. Енчо се изкушил да го гръмне. Вдигнал цев, но я отпуснал. Не искал да плаши вълците. Заекът подскочил, спрял, подскочил и пак спрял. Замърдал бързо-бързо горната си устна, след което се отдалечил пак на подскоци. Ненадейно Енчо се уловил, че мисли за лятото. Спомнил си зелената трева между същите тия дървета. Подушил горските теменуги и се закашлял от острия им аромат. Припомнил си детските лета и загадъчно се усмихнал. Пред очите му заплували хвърчилата на хлапетиите. Разноцветните им опашки милвали лицето му. Хвърчилата се носели стремглаво към слънцето и се надпреварвали кое първо да го целуне. Енчо усетил как ръцете му трепват от живата връв. Пушката се изсулила и паднала на снега. Той се стреснал. Прогонил лятото и хвърчилата и засрамено се огледал. Вдигнал пушката и зачакал. А слънцето се местело все по-назад и по-назад. Залязвало.
Чули се изстрели. "Някой е имал слука", завистливо промърморил Енчо. Изстрелите улучили слънцето и то закървило. Кръвта му, червена и гъста, обляла небето, а то закачило черен креп на гърдите си. Притъмняло.
"Време е да си тръгвам", рекъл си Енчо, "но ще поседя още малко - може късмет да имам и аз." Отново проехтели гърмежи.
Изгрели звезди. Едри звезди ниско над земята. Загледал ги притаеният на пусия човек. Станало му благо. "Ако искам, мога да откъсна ей-тази, ниската", помислил, "но какво ще я правя после? Там е бедата на людете, че първо протягат ръце и грабят, а после се питат каво да правят със заграбеното. Ех, лош ли е света, добър ли е? Как да го разбереш, байно? Ех…"
Усетил, че го дебнат. Обърнал глава и иззад гърба си видял две зелени точки да го следят между дърветата. После точките се размазали. От тъмното изскочил грамаден вълк. Тракал с мощните си челюсти. На гърба на вълка седяла гола мома и злобно се хилела. Смехът не се чувал. Дългата й коса се веела, впримчена във вятъра. Енчо вдигнал пушката и гръмнал на посоки. Звярът направил огромен скок и светът се прекатурил.
Разказват, че Енчо не се прибрал нито през нощта, нито на заранта. Не се прибрал повече никога. Разтревожени, селяните правели догадки, жена му циврела, врещели като ярета покрай нея и децата му. Умували селяните, па тръгнали да го дирят. Пръснали се из гората и гласовете им заехтели между дърветата. Слънцето ги зяпало и мълчало. Звездите се били скрили и не можели да разкажат видяното снощи.
Даскала Божков бродел по изплетените от ловци и животни пътеки и се натъкнал на енчовата пушка. До нея земята гнусливо придържала на гръдта си червени парцалчета, пихтиеста каша и парченца от кости. На десетина метра се чернеел ботуш.
Спрял даскала. Навел се, вдигнал пушката и на мястото й оставил сълза. Избърсал друга с ръка и захлипал. Обърнал лице към върховете на дърветата и проклел:
"Проклет да бъдеш, който и да си Ти, дето ни пращаш на земята и когато свикнем с нея и я заобичаме, кога най ни се живее, ни прибираш на небето! Проклет да си!"
После гръмнал, за да извика другите търсачи, седнал на един чворест пън и зачакал.
Раид овчаря чул думите на даскала Божков. Болно му станало. Стиснал юмруци, корави като костенуркови черупки и ги стоварил връз облаците. Котлето с току-що издоеното мляко се прекатурило и се процедило през мъгливата завеса. На земята се сипнал снежец. Мълчал Раид помака, а мислено отговарял на даскала като в деня, в който била открита земята:
"Ех, даскале, а може никой да няма. Може на самата земя да й е омръзнало да я качулим като песове разбесувана кучка и да ни отърсва един по един. Скоро и тук, на небето, ще се пренасели и може и то да ни събори. Ех, даскале, а може никой да няма, освен небе и земя."
Една ръка се отпуснала на рамото на Раид помака и той стреснат се обърнал. Пред него стоял Енчо.
"И ти ли?", попитал го Раид и го хванал за лакътя.
"И аз", отвърнал Енчо и се усмихнал. "Не заключвате ли портите тук? Беше открехнато и влязох."
"Забравил съм я", сепнал се Раид, "отивам да я залостя." Надигнал се и тръгнал.
"Синът ми, синът ми къде е, а?"
"Някъде там", посочил неопределено Раид.
"Тук май при вас е хладничко, а?", подвикнал след него Енчо и обгърнал раменете си.
Раид не го чул.
Разказват, че Марин Едрия намерил Елдемира в пещерата при трите моми, дали живот, за да задържат честта си пред озлобените орди на султан Мурад І. Циганинът-другар на Марин харесал една от момите и се залюбили. Заживели в пещерата задружно. Вълците често прибягвали и им пеели в дългите зимни нощи. Щом пукнала пролетта се изгубили сред непроходимото усее.
Хората от селцето научили свърталището, но не смеели да припарят до него. Нарекли го "Пъклото", незнайно защо, но това име останало и за идущите поколения.
Енчо обикнал небесния си живот и заедно с детето си, циганина и циганката помагали при отглеждането на небесните стада.
Раид помака пасял животните, доял ги, учел и другите как да се грижат за тях. Само от време на време му ставало мъчно за побягналите Елдемира, Марин и другия циганин и се натъжавал. В такива моменти се прикривал зад облаците, да го не видят и ридаел като дете. Доле на земята се сипел дъжд или сняг.
Селото предъвквало последните седмици на зимата и трепетно очаквало пролетта. През пролетта даскала Божков щял да опита да открие омайниче и да подлуди хората. Но сега седял вкъщи или на пейката пред кръчмата, говорел с поп Найден и гледал как старците протягат жилести костенурски шии и изсмукват приличното на жълто топченце слънце.Около тях обикаляло дете с кално петно на ризата.
Една сутрин даскал Божков излязъл от къщи и видял, че навън е по-светло и топло. Вдигнал глава и съгледал слънцето - голямо и ярко. Вляво от него се усмихвало лицето на Раид помака. Над слънцето и Раид, около тях, над канарите и дърветата, по покривите се ширело синьо и безбрежно небе.
"Каква красота, майчице! Магия и чаровство има в чистотата и безумието на небето. Ласка, която гали крилете на птиците, за това те не се уморяват да летят. Благословено бъди, Небе!", умилено просълзен шепнел даскала.
Из селото като ударена птица запърхал слух, че даскала Божков открил небето и ще го връща на хората.

/следва "Даскалбожкова пролет"/