автор: andromeda_vicky

Ъ-ъ-ъ...Ами аз така-а-а...Добре де! Пиша.Ха, не беше толкова трудно. Така-а-а..пиша, тъй де - водя си дневник. И сега к'во? Голяма работа. Ми тъй е кат' не знам к'во да пиша. Тъй става то кат' слушаш жена по - стара от теб с 400 години. Ма нали е царица. Слушаш щото... Е добре! Все нещо тря'а да напиша.
Ми първо да се представя: аз съм мравка. И к'во друго? Туй то! Друго... друго... А, да! Местоживеене: мравуняка в градинката пред блока. До тук добре. Ами сега? То по - добре една автобиография да си бях написал. Като не знам сега к'во да пра'я. Май беше „глава първа". Ма не, бе - то туй за роман. А, сетих се! Дата. Хм... ми ний мравките нямаме дати. А, сетих се друго! Жената беше казала да пиша мъдрости, които да оста'я за бъдещите поколения. Ми да пробваме.. Мъдрост едно: много внимавайте да не ви настъпят. Щото, колкото и да сте мъдри, кат' се разпльокате там на шосето цялата мъдрост на Вселената няма да ви съживи. Мъдрост две: винаги следвайте мъдрост едно. Я чакайте де ви призная нешо. Чувал съм, че дневникът служел и за това. Оня ден гледам аз 148-мият ми син чете нещо. Ама огромно нещо. Ма чете, та са къса. Викам си аз, сигурно ще е нещо интересно. И колкото и да ме е срам ще ви призная, че реших да свия туй зеленото нещо и да го видя. И тъй, 148-ми заспа и аз измъкнах туй зеленото и к'во мислите се оказа? Ужас - човешка книга. На корицата пишеше Вазов. И са чудя аз кой шъ да е тоя. Е, чудих се, чудих се и реших да го прочета. Че кат' съм му ударил едно четене - чак до сутринта. Ей, шашна ма тоз човек. К'ви въпроси решавали хората. Аз пък си мислех, че само се опитват нас да изтребят. Пък те са изтребвали и помежду си. Странни създания са. Интересно каква е целта им в тая Вселена. Сигурно да намаляват числеността на всички видове по Земята, че да не се пренасели. Та, както и да е. Върнах аз туй зеленото на момчето, пък то кат' казало на майка си, че тя кат' ма подпука... Че затуй пиша аз сега дневник - за наказание. Голям лентяй съм бил. Ми естествено - да не съм работничка. Сега друго к'во да ви кажа. А да! Представяте ли си, че хората мислят, че ний знаем тайната на Вселената. Знайм я, разбира се, ма точно на тях ли ще я кажем. Да си открият своя. Ей, искате ли да ви разкажа една смешна история? Вър'я си аз един ден по шосето срещу нашия блок и к'во да видя - едно хлапе( човешко естествено) вър'и и не гледа кого може да размаже на паважа. И реших аз да се застраховам. Че кат' почнах аз - викам, викам - ма не, не чуй. Викам си „край". „Ей сега ще стана абстрактна картина на шосето." Нали знайте, ваденка. Наш'те после тря'а с лопата да ме стържат. И си викам „до тук беше". Тъкмо затварям очи и усещам нещо меко. Гледам - хлапето ма сгепцало. И пльок - в един буркан и у дома си. А там - цоп в една огромна кутия, където гледам други мравки. Ударихме по едно с момчетата, че те ми разказаха к'ва била работата. Дребосъка ферма за мравки решил да си прави. Ще му дам аз една ферма. Подшушнах нещо на момчетата и зачакахме. И ето, че дойде великият момент. Туй дребното ни пусна две - три трохи, които ние по принцип не ядем и тъкмо да си извади ръката, ние - хоп връз него и нагоре. Че кат' са разпищя, кат' са разбяга - голям смях падна. Като се прибрах в къщи, пък ма обявиха за герой. Можете да си представите колко намазах. Е това беше. Сега кат' за край още една мъдрост: никога не вярвайте на мравка - коварни сме. И още нещо... А да! Винаги спазвайте мъдрост две. Е свършвам. Ъ, как свършвам? Май беше... не бе т'ва е за роман. Може...не и това не е. А може би... Ох, писна ми. Край!