Скитам се през простора и се питам кога ще дойдеш? Къде си? Познавам ли те или и ти висиш в пространството?
Каква съм глупачка - страдам, без да има смисъл. Нали ти ще дойдеш и ще ме утешиш. Някой ден... Ще спреш мига и времето за нас ще бъде мъртво. И никога няма да си тръгнеш или да избягаш от мен, от това, което те плаши у мен. Аз не съм страшна, а болна. Болна, от болка.
Това, което не ме убива, ме прави по-силна - това съм аз. И откакто се помня все трупам... сили, сили, сили. Силна, до дъното на бездънността ми. А в същото време съм толкова слаба - не мога да те забравя. Влязъл си ми под кожата на душата. Устните ми изричат "Глупак!", "Простак!", но сърцето... то крещи... едни думички...
Страх ме е! Страх ме е от следващия панически бяг. От поредния изплашен мъжки поглед. От другата реплика "Аз много държа на теб и не искам да те нараня, затова нека си останем само приятели.". Страхливец! Защо и ти избяга? Какво ви причинявам на всички?!
Сърцето ми бавно се вкаменява... Не искам!!! Искам то да е винаги топло, дори горещо, каквото е сега. Да сгрява всички, които искат да избягат от него. Поне ще им остане топъл спомен от нещо истинско. Незабравимо...
Щом отново чуя гласа ти и... всичко в мен се побърква. Защо?! Искам да бъда силна, а точно когато не трябва салбостта ми ме напада.
А ти! Правиш се на гробно безчувствен, когато в теб боли. Слагаш маската от камък, а вътре всичко в теб гори. Нали виждам - кого си мислиш, че ще излъжеш? Само себе си. Слабостите трябва да се показват. Само глупакът е толкова глупав да не се страхува от нищо, а непросветения казва, че не може да бъде слаб. Безкрайните сили са само за Вселената. Дори перфектната природа се измаря - цветята увяхват, дърветата изсъхват, листата окапват... Всичко се ражда, за да намери своята гибел.
Нима искаш да надвиеш това?! Не се сърди, но не можеш - те са векове и хилядолетия събирани сили. Ти си просто един човек и живееш няма и век. Глупаво е да мислиш, че можеш да избягаш от себе си, когато само ти си си приятел; да казваш, че не можеш да обичаш, докато имаш сърце; да твърдиш, че си мъртъв, докато все още дишаш, смееш се, чуваш тропота в живата си гръд и знаеш какво е Живот. Смешно е да пропиляваш времето си в мрачни мисли и каменни маски. Аз вече бях там. Видях. И сама реших да се върна.
Нима плачеш? Нали вече нямаш сълзи? Нали си много силен... Плачи, плачи... Аз знам, че не си... Само аз знам. Плачи, плачи, излей всички сълзи. И аз плача понякога.
И те прегръщам.