автор: sashtata

Знаеш ли,
уморих се от великденски притчи.
Ето, пак Бога сме распнали
и замеряме вярата с драмички.
Чудо очакваме, а очите сме стиснали
и наивно се молим,
молим на нищото…
Все си мисля, че храма сме сбъркали,
дето свещи ходим да палим,
боговете в себе си вързали,
на бутафорна вяра се молим.
А нещо в мене крещи.
Крещи!…
Излей своята болка!
Дай я на дъжда или вятъра.
И спри тая влудяваща гонка,
не изтезавай с дресировки душата,
че после рамката стяга
и в очите боде ли, боде
и…
Кажи ми, къде ще избягаш,
Щом всичко е в твойто сърце?
Изкрещи!
Изритай всяко старание
да се вместиш в храмова вяра.
Взриви дългото зимно мълчание
и свещ запали
на душата си пред олтара.