автор: mai4ka

Той гледаше в чашата си. Беше я обхванал с ръце. Сякаш търсеше спасение в топлината и. Но тя истиваше. Дори не помнеше какво си поръча. Кафе. Мляко. Чай... Погледът му беше празен. Взираше се в течността и търсеше образ в нея. Само да Я види. Само веднъж. После може да умре. Само да Я види. Но чашата изстиваше. Като сърцето му.
Мислите му се върнаха назад. Само преди... Преди колко всъщност?.. Може би осемнайсет часа. Струваха му се векове. Спомни си как влезе в купето. Единственото празно. Опита се да светне. Не можа. Е, може би така е по-добре. Тъкмо никой няма да го притеснява. Ще поспи. И без това пътят ще е дълъг. Пък и както е ядосан. Ако влезе някоя досадница, какво ще я прави. Те всичките еднакви. Все за любов говорят и принца търсят, а не се виждат. Една няма като за свят. И тая последната... да върви на майната си. Седнала да му разправя каква била. Че той да не е сляп? Не се вижда каква е жаба, за душевност ще му говори. Кой ти гледа душата? Във всеки случай не и той. Как да я покаже такава на приятелите си? Ми на майка си. Уф. Да не говорим, как ще му се смее бившата. Направо я чуваше: " Охоо... Ненагледния си е намерил диамантче. Защо не го поизлъскаш малко, съкровище? Не ти ли се вижда малко пършива тая коза, дето я мъкнеш със себе си? Какво стана, а? Май и паричките вече не могат да ти помогнат, да забършеш нещо свястно?"

Вратата на купето се отвори. Нещо надникна вътре и попита свенливо.
- Извинете, седалката свободна ли е?
- Не! - Отговори троснато. Но всъшност то това "нещо" няма да му пречи. Твърде е сиво , за да се занимава с него тази нощ. - Всъщност да! Влезте ако искате, но няма осветление.
- Няма проблем. Само да седна някъде.
Настани се отсреща. Сви се в палтенцето си и сякаш задряма.
След около половин час мина кондуктора. Провери билетите, освети за секунди лицата им с фенерчето си и отмина.
- Извинете...
"Ето почна се. Защо ли я пуснах?"
- Да. Какво има?
- Ами... Аз само... Виждате ми се сърдит. Сигурно ви боли нещо. Мога ли да помогна?
- Не! Но ако ви се говори, не ми пречите. Ще ви слушам.
Замълча. Повъртя се малко, но явно нещо и се въртеше в главата и и не издържа.
- Мислех си ... За хората и за любовта. Все я търсим и все ни се изплъзва.
"Знаех си. Пак любов! Да и се невиди макар. Нека си дрънка. Чувал съм ги тия."
- Мисля си... срещаме хора. Най-различни. Някои от тях харесваме веднага, други ни стават неприятни в момента, в който ги видим. Понякога дори не знаем защо. В моят живот са преминавали много и различни хора. Много от тях са ме наранявали. Ако ме е обидил рус мъж например, оттам нататък моята предварителна нагласа, ще ме кара да се пазя от всички руси мъже. После ме наранява някой със шопски акцент и аз хоп - изключвам още една група хора. Така с времето се събират много и най различни части от характера, и външния вид, и жестовете... И от един момент нататък всеки следващ човек задължително притежава поне една черта, която сама по себе си не е лоша, но тя ни напомня за някого, който е имал същата , но комбинирана с друга, която ни отблъсква.
" Олеее... Че и философка се извъди. Дано млъкне скоро."
- И става все по трудно да допуснеш някой до себе си. Затваряш се. И ти е толкова самотно там където си. Но как да излезеш. И как да пуснеш някой, като не знаеш дали няма да нахълта с кални обувки, да изпоцапа навсякъде, да потроши всичко в душата ти. И без това не е останало много, но колкото и малко да е, то си е твое. То е единственното, над което имаш власт. И си го пазиш ревниво.
- Защо? Защо ми говорите всичко това?
- Не знам. Може би се опитвам да ви кажа, че така пропускате хора , които си струва да познавате, а приемате други , които не си струва, ( по - рядко срещано) но те пък по нещо са ви заприличали на някой , който обичате. Може би майка...
- Но това е глупаво!
- Глупаво е, но за съжаление съвсем човешко. Откакто осъзнах това, живея доста по-леко.
- Не ме засяга вашия живот.
- Знам. А вие знаете ли, че вашето лошо поведение към мен не се дължи на моите качества? Може би гласът ми напомня гласът на онази приятелка, която ви направи за смях, значи и аз съм подла...
- Откъде знаете за нея?
- Не знам. Всички истории така си приличат. Лека нощ.
- Почакайте! Може да сте права. Има ли... Има ли начин да се справим с предубежденията? Нима трябва да сме живели на самотен остров, за да оцелеем?
- Не! Не трябва.- стори ли му се или долови усмивка? - Достатъчно е да се научите да забравяте.
- Нима може? Някои неща просто не се забравят. Вие... вие можете ли да забравите?
- Всъшност да! Мога. Сега говорим с вас, но сутринта , когато се разделим, аз ще ви забравя.
Да го забрави! Тая е луда! Никоя жена не го забравя него. Та той е красив, 38 годишен мъж. Че и минава за богат. На инат се напъха във влака. Нещо като екзотично преживяване, за което почти съжаляваше. Почти... Свикнал беше да си глътват езика , когато го видят, а тая ще го забравя! За коя се мисли? На колко ли е години? По гласа не може да се различи. Дали е ниска или висока? Слаба или дебела? Дали има семейство? А деца? Да опустее и тъмнината , да опустее дано. Искаше да я види. Ама какво ли му пука. Сигурно е грозна. Те само грозните са добри и умни. На тях и без това не им остава нищо друго. Пък и на него така му се е събрало. От години му се трупа. Защо да не си побъбрят? Явно не е лошо създание. Ако и даде шанс, може пък да се окаже мила. Тия неща дето ги надрънка. Сигурно са поза. Кой я знае и на нея какво и е на главата. Може поне да си поговорят. Двама непознати. Утре градът ще ги погълне, но сега... сега може да е хубаво.
- Недете! Не спирайте с бъбренето. Кажете ми! Тези неща, които ми казахте преди малко, наистина ли ги мислите?
- А вие наистина ли искате да знаете?
- Да! Искам! Наистина искам!
-Не съм убедена, но ще ви кажа. Иска ми се да ги мисля! Аз съм по-тъжната от двама ни. Не го ли разбрахте? Много болка има в мен и много тъга... всичко около мен се движи с такава скорост, че събитията се сливат пред очите ми. Понякога дори не знам къде съм. Чувствам се безпомощна. Уплашена съм. Всичко , което говоря, е теория. На практика аз още се уча на тези неща , за които говоря. Аз бягам. Бягам от ежедневните проблеми. Крия се в света на теорията. Тук е спокойно. И така подредено. Така ясно... А всъшност искам. - Гласът и затрептя, сякаш щеше да се разплаче. - Искам някой да ме прегърне! Да ме погледне в очите и да ми каже, че... че съм прекрасна! И да ми каже, че ще си ме пази. Каквото и да се случи. Отчаяно се нуждая да се почувствам сигурна поне за мъничко. И после да заспя. Така, като ме е гушнал. Това искам. И не се шегувам , за съжаление.
Какво и стана? Защо му ги каза тези неща? Какво иска от него? Да скокне да я прегръща ли? Да си ги нямаме такива! Уж щеше да е приятна нощ, а сега... Накара го да се чувства виновен. Ами не харесва мишки. Няма начин.
- Май се оказа, че не искате да знаете? Няма нищо! Кажете ми за вас. Аз мога да си позволя да знам.
Какво пък, защо да не и каже? Най-малкото ще и го върне...
И той заговори... Каза и неща, които едва ли би споделил с някой, на когото се опитва да направи добро впечатление. Разказа и за майка си. За мечтите си. За бившата. За това как една сутрин се събуди с чувство на вина. Разказа и за болките си, за колебанията, за самотата... Разказа и как се напи до смърт преди две години и как открадна от едно дете 5 лева. Просто за забавление. И как се чувстваше после, като разбра, че са му трябвали за лекарства. За безплодните търсения на идеалната и разказа. Нямаше ги задръжките, породени от външния вид на човека отсреща. Тя беше там. Нещо. Една сянка. Една непозната, която искаше и можеше да си позволи да знае.
Той и показа душата си.
Неусетно заговори и тя.
Думите се лееха. Понякога тихи, колебливи. Понякога гневни, отчаяни, неясни. Две стихии от несподеленост. Сякаш бентовете на две реки от чувства се бяха скъсали с преливането. Две реки. Така еднакви и толкова различни. Докосваха се и се сливаха. После поемаха свой път. Разливаха се. И пак се срещаха. Преливаха една в друга...
Загубваха се в себе си и в другия...
Беше хармония. Беше любов. Любеха се душите им. Един за друг. Един в друг. Цяла нощ.
Влакът спря. Беше почнало да се зазорява. Сенките придобиваха плътност. Но лицето... Лицето не се виждаше. Тя взе чантичката си и тръгна да излиза. Обърна се да каже довиждане. От дебелото палто не се виждаше фигурата и, но той беше сигурен. Не! Определено не е негов тип. Не е възможно просто всичко да и е наред. Май е с къса коса. А той харесва с дълги. Дали не е вързана? Напук на себе си и съвсем неясно защо, попита:
- Ще ви видя ли пак? - Колко смешно! Пак... Как можеж да видиш отново някой, който не си виждал никога?
- Незнам...
Тя го изгледа продължително. Очите и сякаш му се усмихнаха. Всъщност така, както беше застанала с гръб към светлината, той само тях виждаше. Обърна се и излезе.
След нея остана само аромат на неизбежност.
Вече затваряше вратата на купето, когато нещо бяло в коридора привлече вниманието му. Визитка. Някаква агенция. Имаше адрес. Но нямаше телефон. Не че му трябва, но да не става боклук... Прибра я. После ще я изхвърли.
Още същия ден след обяд отиде на адреса. Разпита служителките. Не. Никоя не била пътувала снощи. Не знаели и някоя от познатите им да е пътувала. И въобще защо били всички тия въпроси? В тази агенция хората работели! Не се размотавали напред-назад!
Неее... Защо? Защо все на него? Защо я пусна да си тръгне? Трябваше да и каже! Трябваше! Толкова дълго я търси, а сега... И тази визитка. Явно не е нейна. Проклет да е тоя, който я е изпуснал! Може би ако не беше предателската хартийка, щеше да изтича след Нея. Да я спре. Да я попита за името и. Да...
Скъса визитката с много яд. Хвърли я в коша. В очите му се появиха сълзи. Така дълго сдържани. Излезе от сградата и тръгна. Без посока. Просто да се махне. Да се скрие някъде. Да остане сам...
По улицата вървеше момиче. Дали не е тя? Говори по телефона и се усмихва. И как и отива тази къса прическа. Загледа се в очите и. Спря рязко. Една жена, забързана нанякъде, не го видя. Блъсна се в него и падна. Дали не е тя? Помогна и да стане. Колко беше симпатична. Цялото и лице в едни такива весели лунички. А очите...
- Извинете! Не ви видях. Съпругът ми ... - Затича се отново.
Момичето вече не говореше по телефона. Спореше с някаква жена от другата страна на улицата. Приличаха си. Помисли си, че са майка и дъщеря. По-възрастната обясняваше нещо. Момичето не отстъпваше. Тръгна си. Жената сви безпомощно рамене. Повъртя се объркано и също си тръгна. Дали не е тя? Мина покрай него. Очите...Колко крехка и беззащитна му изглеждаше. Прииска му се да изтича след нея. Да я прегърне.
Малко по нататък една старица си изтърва картофите. Скъса се торбичката. Разпиляха се по улицата.
- Казах му на момичето в магазина. Казах му да ми даде още една торбичка... Благодаря, синко! Да си жив и здрав, че ми помогна да ги събера.
Дали не е тя? Очите...
Главата му се завъртя. Трябваше да се скрие някъде. Сам... Да остане сам. Тук... Тук на улицата имаше твърде много жени. И всичките приличаха на нея. Ще се побърка.
Не знаеше къде е влязъл и какво си е поръчал. Само беше обхванал чашата с двете си ръце. Толината. Да я усеща. Само да не загуби връзката с реалността. Взираше се празно в течноста. Да Я види. Само искаше да Я види. Онези очи. Очите, в които видя мечтите на момичето. Очите, които отразяваха болката на жената. Очите, които говореха за притесненията на майката. Безпомощните очи на домакинята, ограничена от битието си. Очите на онова създание, което просто искаше да бъде прегърнато.
Осъзна, че обича всички тях.
Късно е... колко е късно...

Думите дойдоха някъде от сбъдването... Като през пелена достигнаха до него. Тихи... далечни... неочаквани...
Много се извинявала. Влязла да се стопли. Загубила си визитката. Помнела улицата. Забравила номера. Не знаел ли къде е еди коя си агенция. Трябвало да...
Ооо... защо плачел?