автор: devilsttattoo

В съавторство с naf_naf

Отдавна никой не си спомняше кой бяха последните обитатели на това странно място, за което се носеха какви ли не легенди и слухове, което обясняваше защото самата сграда бе почти непокътната през времето. Никой от сегашните жители на градчето не можеше да си спомни кога бе построена- едни смятаха, че това е сторил странен пришълец- другоселец в началото на миналия век, а други мислеха, че къщата е много по стара. Говореше се, че първите собсвеници били застигнати от мистериозна болест, очите им се променили, кожата изсветляла, докато се споминали един по един.
След това къщата бе купил едър местен земевладелец , който се заселил там заедно с младата си жена. Няколко години те живели там щастливо, родили им се две прекрасни деца, докато един ден жената на земевладелеца, разказват старите хора, изгубила разсъдъкаа си и убила собственоръчно двете си деца, самата тя се самообесила, а от съпруга й до ден днешен не бяха открити никакви следи след този ден.Самата постройка бе доста масивна,намираща се в покрайнините на градчето, с огромна веранда , на два етажа, с четири просторни спални и огромна трапезария, явно този, който я е бил построил е имал голямо семейство и е смятал да остане тук задълго.

Хвърли го на земята и разкърши рамене. Явно силите й все пак имаха граници, защото гърбът й пулсираше. Впи поглед в безпомощното му и окървавено тяло и смръщи вежди. Защо не умря? Възможно ли е той да е един от "онези".

Приседна върху захвърления близо до тялото на припадналия мъж сандък и кръстоса крака по турски. Потопи се в мислите си, давайки време на тялото си да се възстанови от почти непосилните изпитания, на които го беше подложила. Вдиша дълбоко въздух, задържа го и започна да отброява секундите. Едно, (колко странно се подредиха нещата), две, (когато го видя за първи път, нещо я привлече до болка към него), три, (после това чувство постепенно се разми, изчезна), четири, (тази вечер почти го уби), пет, (всъщност може би не беше възможно да го убие), шест, (но беше опитала, доста упорито при това), седем, (може би той е шанса ми, единствения ми), осем, (лично мое, М О Е, същество).
Тихият му стон я изтръгна от размисъла. Скочи бързо и се приближи до него. Опря ръка в челото му – беше почти ледено студено, но така и трябваше.
- Хайде сега, няма да умреш, спокойно. Имаме доста да говорим.
Изстена отново и я накара да замълчи. Изхриптя:
- Какво си ти, по дяволите?
- Не е толкова важно какво съм аз, по-важно е какво си ти … - замълча отново. – Знаеш ли какво си и защо не умря?