автор: x_ahav

И ми е тъжно колкото пет зими
и колкото не мога да разкажа.
Полепнала е тази ниска облачност
от липса на любов и други липси.
Омръзна ми да те измислям винаги
и винаги да си говоря с някой,
който живее в мен, а песента му
е песен на пищящ от мъка вятър.
Мъгливо е и дишам асматично.
Не ми достигат кислород и думи.
Живея се убийствено на пристъпи,
самоубивам се особено старателно.
Престанах всяка нощ да се изпращам
като писмо, което не очакваш.
Писмата се изгубват задължително,
а пощальоните си имат друга работа.
Това, че вече нищо не очакваш
е най-красноречивата причина.
Очакването е за няколко глупака
(В това число и аз.),
но ще ми мине...
Минаваха и влакове, и гари,
и кораби, и споделени суши...
Престанах с изумление да слушам,
когато ми говориш нещо делнично...
А ми е тъжно колкото пет зими
и сигурно ме вземат всички дяволи,
и се кълна, че спирам да измислям.
И после се кълна, че ще забравя.