да боли да съм себе си
Болка забита в ръцете, в краката ми,
в цялото ми тяло ме разкъсва.
Приковава ме към стената.
Не мога да си поема дъх,
давя се в собствените си сълзи.
Боли, когато я няма… завинаги!!!
Косата й разпиляна по земята,
в кръвта й. Свличам се на пода с уста
разкъсана, увиснала на една страна
от агония. Очите й червени,
с раздрани капиляри, така че
дори не знае от къде блика светлина.
Безжизненото й тяло несъзнателно
ме кара да чувствам вина,
а гласът ми я зове да се завърне,
защото само тя ми даваше покой
от кошмарите. Въпреки всичко
тя винаги се връщаше при мен.
Но вече не… вече я няма!!!
Най-накрая, успяха да докопат и нея,
да я унищожат пред очите ми,
със собствените ми ръце.
Парализиран, в конвулсии
пропадам в безсъзнание…
И щом ме оставят да се опомня,
осъзнавам, че съм замъкнал тялото й
в тъмните кътчета на тази гора
и съм я заровил там,
под изсъхналите листа
и влажната пръст… При другите…
които обичах. Изненадан,
че това далеч не е било предела
на омразата ми към тях! Осъзнал,
че докато не заровя в тази гора,
всичко и всички, които някога
съм обичал, няма да се спрат!
И когато получа покой,
ще съм удушил целия си свят
и няма да остане нищо!
Нищо, за което да живея!!!
Така жестоко прокълнат
да боли да съм себе си…